Мъртви преди мрак

— Не, разбира се. Ние се разделяме — каза смирено, но не изглеждаше да приема решението ми за сериозно. — Със сигурност не би трябвало да се целуваме. Още по-малко би трябвало да ми се иска да те метна по гръб на верандата и да те чукам до припадък.

Краката ми всъщност трепереха. Преднамереният му цинизъм, поднесен с този студен прекрасен глас, дори удвои желанието ми. Положих невероятни усилия, впрегнах цялата си воля, за да се изправя и да вляза в къщата.

И успях.

През следващата седмица започнах да се уча как да живея без баба и Бил. Работех нощни смени, и то здраво. За първи път през живота си бях повече от предпазлива по отношение на ключалки и сигурност. Някъде там навън имаше убиец, а и вече нямах могъщ покровител. Мислех да си взема куче, но не можех да реша каква порода. Котката ми Тина ме защитаваше дотолкова, доколкото даваше да се разбере, когато някой дойде прекалено близо до къщата.

Адвокатът на баба се обаждаше от време на време да ме държи в течение докъде е стигнал с уреждането на формалностите около имота й. С мен се свърза и адвокатът на чичо Бартлет. Бил ми завещал двайсет хиляди долара, което за него си беше сериозна сума. За малко да не приема наследството, но размислих и дарих парите на местния център за психически заболявания за лечение на деца, жертви на насилие и изнасилване. Бяха доволни да ги получат.

Вземах витамини, и то доста, понеже се чувствах леко отпаднала. Пиех много течности и хапвах обилно храни, богати на протеини.

И ядях чесън на корем — нещо, което Бил не можеше да понася. Спомних си, че една вечер, когато си бях взела чесново хлебче със спагети и кюфтета, той ми каза, че чесънът излизал даже през порите ми.

И спях ли, спях… Будуването след работа бе изтощило имунната ми система.

След три дни се почувствах много по-добре — физически. Всъщност даже ми се струваше, че съм малко по-силна от преди.

Започнах да се информирам какво се случва наоколо. Първото, което установих, бе, че местните са страшно ядосани на вампирите, чието свърталище бе в Монро. Даян, Лиам и Малкълм бяха обикаляли баровете из околността очевидно, с цел да вгорчат живота на други като тях, които желаят да се приобщят към хората. И се държали възмутително и обидно. Студентските лудории били нищо в сравнение с техните. Явно въобще не допускаха, че се излагат на опасност. Бяха се самозабравили в свободата извън ковчезите. Узаконеното им легално съществуване ги бе освободило от всякакви задръжки и ги бе лишило от цялото им благоразумие и предпазливост. Малкълм ухапал някакъв барман в Богалусас. Даян танцувала гола във фармвил. Лиам излизал с непълнолетно момиче в Шонгалу, а също и с майка й. И от двете пиел кръв. Без да изтрие спомена за случилото се и на двете.

В четвъртък вечерта в „При Мерлот“ Рене говореше с Майк Спенсър, собственика на погребалното бюро, но когато се приближих, замълчаха. Естествено, това ми направи впечатление. Затова прочетох съзнанието на Майк. Група мъже от околността замисляли да изгорят вампирите в Монро.

Не знаех какво да правя. Ако не точно приятели на Бил, тримата споделяха една и съща съдба с него. Но и аз като останалите не ги харесвах. От друга страна, о, боже, все ще се намери нещо за оправдание, просто не ми бе присъщо да разполагам с информация за планиране на убийство и да си стоя безучастно.

Може би всичко това бяха само пиянски приказки. За да съм сигурна, надникнах в главите на околните. За моя изненада доста от тях мислеха за подпалването на вампирското свърталище. Ала не можех да проследя чия е идеята. По всичко личеше обаче, че изворът на отровата е един човек, който е заразил останалите.

Не че имаше доказателство. Нямаше никакво доказателство, че Модет, Доун и баба са убити от вампир. Всъщност слуховете твърдяха, че в доклада на съдебния лекар може да има доказателство за обратното. Но тримата вампири се бяха държали по такъв начин, че хората искаха да ги обвинят за нещо, искаха да се отърват от тях. И понеже и двете. — Модет и Доун, имаха следи от вампирски ухапвания и често бяха ходили във вампирски барове, нашите набързо си измислили причина да скалъпят присъда.

Бил дойде на седмата нощ след раздялата ни. Появи се доста ненадейно на масата си. Не беше сам. С него беше някакво момче, което изглеждаше някъде на петнайсет. То също беше вампир.

— Суки, това е Харлен Ивс от Минеаполис — каза Бил, сякаш това беше нормално представяне.

— Приятно ми е да се запознаем, Харлен — произнесох и кимнах.

— Суки! — Той също ми кимна.

— Харлен минава оттук на път от Минесота към Ню Орлеанс — обясни Бил, очевидно настроен за разговор.

— Отивам на почивка — уточни момчето. — От години си мечтая да посетя Ню Орлеанс. Това е все едно нашата Мека.

— О… да — отвърнах, опитвайки се да звуча, сякаш съм наясно.

— Обаждаш се на един телефон — информира ме Харлем — и фактически можеш да останеш в нечий дом или да си наемеш…

— Ковчег? — попитах оживено.

— Ами, да.