Мъртви преди мрак

— Трябва да тръгвам — казах и затворих.

КЪЩАТА ТЛЕЕШЕ НА ЯРКАТА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА. Димът се виеше нагоре към небето. Овъгленото дърво приличаше на кожата на алигатор. Камиони на пожарната и полицейски коли бяха спрели кой където намери на ливадата около двуетажната сграда. Група любопитни минувачи стояха зад жълтата полицейска лента.

Останките от четири ковчега лежаха един до друг на обгорялата трева. Имаше и един калъф за труп. Тръгнах към тях, но сякаш ми отне часове да ги приближа. Също като в сън, в който не можеш да стигнеш целта си.

Някой ме грабна за ръката и се опита да ме спре. Не си спомням какво казах, но си спомням едно ужасено лице. Крачех през отломки, вдишвайки миризмата на изгорено, мокри овъглени останки, миризма, която нямаше да забравя до края на живота си.

Стигнах до първия ковчег и погледнах в него. Капакът не беше цял и това, което бе открито, беше изложено на светлината. Всеки момент слънцето щеше да огрее ужасното нещо, което лежеше на прогизналата почерняла коприна, някога бяла.

Дали беше Бил? Нямаше начин да разбера. Трупът се разпадаше малко по малко пред очите ми. Миниатюрни парченца се отделяха, понесени от вятъра, а местата, където лъчите докосваха тялото, се изпаряваха на малки кълбета дим.

Същият ужас се случваше и в останалите ковчези.

Сам стоеше до мен.

— Според теб това убийство ли е, Сам?

Той поклати глава.

— Не знам, Суки. Според закона умъртвяването на вампир е убийство. Първо трябва да се докаже, че е било умишлен палеж. Смятам обаче, че това няма да е трудно.

И двамата усещахме миризмата на бензин. Къщата бе пълна с хора, катереха се тук и там, провикваха се едни на други. Не ми изглеждаше да водеха каквото и да било сериозно разследване.

— Но това тяло тук, Суки. — Сам посочи калъфа за трупове на тревата. — Това е бил истински човек и се налага да има разследване. Не смятам, че който и да било от онази хайка е допускал, че в къщата може да има и човек. Не са се замислили за нищо друго, освен за извършеното.

— А ти защо си тук, Сам?

— Заради теб — отвърна, без да увърта.

— Сам, цял ден няма да знам дали Бил се е намирал сред тях.

— Да, знам.

— Какво ще правя цял ден? Как ще чакам толкова?

— Може да вземеш нещо — предложи. — Какво ще кажеш за приспивателно или нещо друго?

— Нямам нищо такова — отговорих. — Никога не съм имала проблеми със съня.

Този разговор ставаше от странен по-странен, но едва ли можех да отговоря нещо по-различно.

Един огромен мъж застана пред мен — местната власт. Целият бе облян в пот заради утринната жега и изглеждаше така, сякаш е буден от часове. Сигурно е бил нощна смяна и се е наложило да остане, когато пожарът е започнал. Всъщност… когато мъжете умишлено са го предизвикали, както знаех.

— Познавахте ли жертвите, госпожице?

— Да. Срещала съм ги.

— Можете ли да идентифицирате останките?

— Кой би могъл да идентифицира това? — попитах учудена.

Телата вече почти бяха изчезнали — останали без черти, разпадащи се.

Той, изглежда, не се чувстваше добре.

— Съгласен съм, госпожице, но поне човека…

— Ще го погледна — отвърнах, преди да се замисля. Навикът да предлагам услугите си бе труден за изкореняване.

Едрият мъж сякаш усети, че съм на път да променя решението си, коленичи върху опърлената трева и разкопча калъфа. Покритото със сажди лице бе на момиче, което никога не бях срещала. Благодарих на Бог.

— Не я познавам — отвърнах и усетих как коленете ми омекнаха.

Сам ме хвана, преди да се строполя на земята, и нямаше как да не се подпра на него.

— Горкото момиче! — прошепнах. — Сам, не зная какво да правя.

Разговорите със служителите на реда запълниха част от времето ми този ден. Искаха да знаят всичко, което ми е известно за вампирите, които притежаваха къщата. Казах им каквото знаех, но явно не беше кой знае какво. Малкълм, Даян и Лиам — откъде идваха, колко годишни бяха, защо се бяха установили в Монро, кой бе адвокатът им — откъде можех да зная тези неща? Никога досега не бях идвала дори до къщата им.

Когато разпитващият ме, който и да бе той, разбра, че съм се запознала с тях чрез Бил, поиска да му кажа къде е той и как може да се свърже с него.

— Може да е точно тук — отвърнах, сочейки четирите ковчега. — Няма как да зная преди мръкване. — Без да се усетя, вдигнах ръка и закрих уста.

Точно тогава един от пожарникарите и събеседникът му се разсмяха.

— Печени вампири по южняшки! — извика по-ниският на мъжа, който ме разпитваше. — Имаме си печени вампири по южняшки тук.

Когато го ритнах, вече не смяташе, че е чак толкова забавно. Сам ме дръпна, а мъжът, който ме бе разпитвал, отиде до пожарникаря, когото сритах. Крещях като обезумяла и ако Сам ме бе пуснал, щях пак да му налетя.