Мъртви преди мрак

Със сигурност знаех, че Бил е убил няколко души през дългото си съществуване — в началото, когато е станал вампир и се е нуждаел от много кръв, преди да се научи да контролира потребностите си до степен, че да му бъде достатъчна по глътка тук и друга — там, без всъщност да убива тези, от които е пиел. Той самият ми бе признал, че е имал няколко смъртни случая през годините. Освен това уби и Ратрей. Но ако не се бе намесил онази вечер на паркинга на „При Мерлот“, те със сигурност щяха да ми видят сметката. Разбираемо бе да му търся извинения за тези мъртъвци.

С какво убийството на чичо Бартлет бе по-различно? Той също ме бе наранил, и то ужасно. Бе превърнал и без това трудното ми детство в същински кошмар. Но не почувствах облекчение и дори задоволство при новината, че е бил намерен мъртъв. Не беше ли потресът ми от намесата на Бил върхът на лицемерието?

Да. Не?

Уморена и ужасно объркана, седнах на стълбите пред къщи и зачаках в мрака, с ръце около коленете. Щурците свиреха във високата трева, когато той дойде. Появи се толкова бързо и тихо, че не го усетих. В един момент бях сама с нощта, в следващия. — Бил седеше на стълбите до мен.

— Какво искаш да правиш тази вечер? — запита гальовно и ме прегърна с една ръка.

— О, Бил! — едва прошепнах. Гласът ми бе изпълнен с огорчение.

Той свали ръката си. Не го погледнах в лицето. Не че щях да мога да го видя в този мрак.

— Не трябваше да го правиш… — Поне не се опита да го отрече. — Доволна съм, че е мъртъв. Но не мога…

— Допускаш ли, че някога бих те наранил, Суки? — прошепна, сякаш чувам стъпки по суха трева.

— Не, колкото и да е странно, не смятам, че би ме наранил дори ако си ми страшно ядосан.

— Тогава?

— Имам чувството, че излизам с Кръстника, не смея да кажа нищо пред теб. Не съм свикнала проблемите ми да бъдат решавани по такъв начин.

— Обичам те.

Не го бе казвал преди. А може би и сега ми се бе причуло — гласът му звучеше толкова тихо, като шепот.

— Наистина ли, Бил?

Не вдигнах глава, продължих да стоя с чело, опряно на коленете.

— Наистина.

— Тогава трябва да ме оставиш да живея живота си. Не можеш да го пренареждаш заради мен.

— Когато Ратрей те биеха, ти се искаше да го пренаредя.

— Вярно е, така беше. Но не можеш да се опитваш да доизглаждаш всичко в ежедневието ми. Утре ще се ядосам на някого или някой ще се ядоса на мен. Не искам да се притеснявам, че който и да било ще бъде убит. Не мога да живея по такъв начин, скъпи. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Скъпи? — повтори той.

— Обичам те. Не зная защо, но те обичам. Иска ми се да те наричам с всички онези глезени имена, които човек използва, когато е влюбен в някого, без значение колко глупаво звучат заради това, че си вампир. Искам да ти кажа, че си моето съкровище и че ще те обичам, докато остареем и посивеем, макар че това никога няма да се случи. И че завинаги ще си ми верен… хей, всъщност и това няма как да стане. Всеки път, когато се опитвам да ти кажа, че те обичам, се блъскам в някаква стена, Бил — замълчах. Бях обляна в сълзи.

— Тази криза дойде по-скоро, отколкото я очаквах — обади се той в мрака.

Заслушах се за една дълга минута в щурците, които бяха подновили свирнята си.

— Аха.

— И сега какво, Суки?

— Трябва ми малко време.

— Преди…

— Преди да реша дали тази любов си заслужава страданието.

— Суки, само ако знаеше колко си различна на вкус, колко искам да те закрилям…

По гласа му разбрах, че чувствата, които споделя с мен, са изключително съкровени.

— Най-абсурдното е, — подех аз — че изпитвам същото към теб, но моят живот е тук и трябва да мога да съжителствам със себе си. Така че ще се наложи да измисля някои правила за двама ни.

— И какво ще правим сега?

— Според мен продължавай да вършиш онова, което си правил, преди да се срещнем.

— Да се опитам да разбера дали съм в състояние да заживея сред хората и да се чудя с кого да се нахраня, ако спра да пия тази проклета синтетична кръв.

— Зная, че ще се храниш с някой друг, освен мен — костваше ми големи усилия да запазя гласа си равен. — Но моля те, само да не е някой от тук. Някой, който да се налага да срещам. Няма да мога да го понеса. Знам, че не е честно да те моля, но въпреки това го правя.

— Ако ти не се срещаш и не спиш с някой друг, и аз няма — това обещание беше доста лесно за спазване. — Имаш ли нещо против да идвам в бара?

— Не. Няма да казвам на никого, че сме разделени. Нямам намерение да го коментирам.

Той се наведе към мен — усещах тежестта на тялото му, когато се притисна към ръката ми.

— Целуни ме — каза тихо.

Вдигнах глава, обърнах се и устните ни се срещнаха. Целувката ни бе като сини пламъци. Не оранжево-червени огньове, не беше като онази жар. А сини пламъци. След секунда ме обгърна с ръце. На следващата и аз го прегърнах. Усетих как коленете ми омекват, заля ме слабост. Отделих се от него, дишайки тежко.

— Не, не можем Бил. — Чух как си пое дъх.