Мъртви преди мрак

Никой не би ме закачил, докато съм гаджето на Бил. Сега всички онези, които ми бяха давали нетърсени ласки, вече щяха да държат ръцете си в джобовете. И ако този, който бе убил баба, го бе сторил само защото е попаднал на нея, докато ме е причаквал, с мен нямаше да получи втори шанс.

А и с Бил можех да се отпусна — безценно удоволствие. Съзнанието ми можеше да се рее на воля и нямаше да науча нищо, освен ако той не ми го кажеше. Толкова.

Унесена в мисли, тръгнах надолу по стълбите към колата си. За моя изненада, Джейсън бе там, седнал в пикапа си. Не беше особено доволен. Отправих се с тежка стъпка към прозореца му.

— Значи е вярно — обади се той и ми подаде кафе от „Грабит Куик“ в чаша от стиропор. — Скачай при мен в колата.

Качих се, доволна за кафето, но въпреки това нащрек. Веднага вдигнах гарда. Бавно и мъчително, защитните ми реакции влязоха в действие, все едно бях стегната с и без това ужасно тесен колан.

— Нищо не мога да кажа, — обади се той — не и след начина, по който живях през последните няколко години. Но доколкото знам, той ти е първият, нали?

Кимнах утвърдително.

— Добре ли се държи с теб? — Отново кимнах.

— Имам да ти кажа нещо.

— Добре.

— Чичо Бартлет е бил убит снощи.

Втрещих се. Парата от кафето се изви помежду ни, когато повдигах капачката на чашата.

— Убит? — повторих в опит да го проумея. Костваше ми толкова усилия да го забравя и точно когато се сетих за него, първото, което чувах, бе, че е мъртъв.

— Аха.

— Боже… — Погледнах през прозореца към розовеещата светлина на хоризонта и се почувствах свободна. Единственият, освен мен самата, който имаше спомен, единственият, който се бе наслаждавал и до последно бе твърдял, че аз съм го провокирала, продължавайки с перверзните си деяния, които намираше за страшно задоволяващи… беше мъртъв. Поех си дълбоко дъх.

— Надявам се, че е в ада. И дано всеки път, когато си помисли за мен, някой демон да го сръгва с вила в задника.

— За бога, Суки!

— На теб нищо не ти е сторил.

— Много си права.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Нищо, Суки. Но доколкото ми е известно, не е тормозил никой друг, освен теб.

— Глупости. Закачал е и леля Линда.

Джейсън онемя потресен. Най-после успях да го накарам да се усети.

— Баба ли ти каза това?

— Да.

— Никога не ми е споменавала нищо подобно.

— Тя знаеше, че го обичаш, и си даваше сметка колко ти е тежко, че не го виждаш повече. Но не можеше да те остави сам с него, защото нямаше как да бъде сто процента сигурна, че го интересуват единствено малки момиченца.

— Аз се срещах с него през последните няколко години.

— Така ли?

Това бе нещо ново за мен. Щеше да е ново и за баба.

— Суки, той беше стар и толкова болен. Имаше проблеми с простатата. Освен това беше доста слаб физически и се налагаше да ползва проходилка за възрастни.

— Това трябва да е забавило тичането му след петгодишните.

— Няма ли да го превъзмогнеш вече?

— Да бе, сякаш бих могла!

Вгледахме се гневно един в друг на една ръка разстояние.

— Та какво му се е случило? — попитах най-накрая с нежелание.

— Снощи в дома му влязъл крадец.

— Да. И?

— Счупил му врата и го хвърлил надолу по стълбите.

— Добре. Вече знам. Сега ще се прибирам у дома. Трябва да се изкъпя и да се приготвям за работа.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Че какво друго.

— Не искаш ли да знаеш за погребението?

— Не.

— А за завещанието му?

— Не.

Той разтвори ръце и каза:

— Добре тогава — сякаш бе водил сериозен спор с мен и бе разбрал, че съм категорична.

— Нещо друго? — попитах.

— Не. Само смъртта на чичо ни. Не е ли достатъчно?

— Всъщност много си прав — отвърнах, отворих вратата на колата и излязох от нея. — Достатъчно е — вдигнах чашата си към него. — Благодаря за кафето, братко!

ПРОСВЕТНА МИ ЧАК КОГАТО БЯХ ВЕЧЕ НА РАБОТА. Подсушавах една чаша и въобще и не мислех за чичо Бартлет, когато изведнъж пръстите ми направо се разтрепериха.

— Боже господи! — възкликнах, поглеждайки, надолу към счупените парчета стъкло в краката ми. — Бил го е убил!

Нямах представа защо съм толкова сигурна, но в момента, в който тази мисъл ме осени, знаех, че съм права. Може би в просъница съм дочула Бил да се обажда по телефона. Може да съм доловила нещо в изражението му, когато му разказах за чичо Бартлет.

Зачудих се дали ще плати на другия вампир, или ще му върне услугата.

През цялото време на работа бях като вцепенена. Не можех да говоря с никого за това, което си мислех, не можех дори да кажа, че не се чувствам добре, без да ми се наложи да обяснявам какво ми е. Така че не обелих и дума, само работех. Абстрахирах се от всичко останало, с изключение на следващата поръчка, която трябваше да изпълня. На път за вкъщи се опитах да задържа усещането за вцепененост, но когато останах сама, се наложи да приема фактите. Изпаднах в паника.