Мъртви на прага

— По онова време бях стриптийзьорка и живеех с един страхотен мъж — процеди през зъби тя. — Той видя ръцете ми, козината… и се отврати от мен. Винаги изчезваше някъде по пълнолуние. Ходеше в командировки. Играеше голф с приятели. Задържаха го до късно на работа. Или поне така твърдеше.

— От колко време стреляш по свръхсъщества?

— От три години — гордо изрече тя. — Двайсет и двама убити и четирийсет и един ранени.

— Просто ужасно — казах.

— Гордея се с това — отвърна тя. — Разчиствам тая паплач от лицето на земята.

— Винаги ли си търсиш работа в барове?

— Така имам възможност да разпознавам гадините — ухили се тя. — Но съм работила и в църкви, и в ресторанти, та дори и в болници.

— О, не. — Стомахът ми се сви от ужас.

Сетивата ми работеха на пълни обороти и веднага усетих, че някой се приближаваше по алеята зад гърба на Суити. Свръхсъщество с двойствена природа, което кипеше от гняв. Не погледнах нататък, за да задържа вниманието на Суити възможно по-дълго. Само че отзад се разнесе едва доловим шум, нещо като прошумоляване на парче хартия, и това беше достатъчно. Суити светкавично се завъртя, подиря пушката на рамото си и стреля. От южния край на алеята се чу писък, който бързо премина в пронизителен вой.

Анди вдигна пистолета и простреля Суити в гърба. Аз се долепих до неравната тухлена стена на „Фураж и семена“ и видях как ръката й изпусна пушката, а от устата й потече кръв. На звездната светлина струята ми се стори съвсем черна. Готвачката залитна и се строполи на земята.

Анди коленичи до нея с пистолет в ръка, а аз се шмугнах покрай тях, за да видя кой ни се бе притекъл на помощ. Включих фенерчето и на няколко метра встрани открих тежко ранен върколак. Куршумът го беше улучил в гърдите.

— Извикай линейка! — креснах аз към Анди и притиснах туптящата рана с всички сили. Надявах се, че постъпвам правилно. Раната се местеше изпод пръстите ми по крайно тревожен начин; очевидно върколакът започваше да възвръща човешкия си облик. Анди все още не можеше да дойде на себе си.

— Ухапи го — извиках аз към Дийн. Кучето се втурна към полицая и гризна ръката му. Анди изпищя, естествено, и насочи пистолета си към хрътката.

— Не! — изревах аз и скочих на крака. — Използвай телефона си, идиот такъв. Извикай линейка!

Дулото на пистолета се завъртя към мен и аз мислено се простих с живота си. Всички изпитваме неосъзнато желание да убием онова, което ни плаши, а аз плашех Анди Белфльор до смърт.

Но в крайна сметка той пусна оръжието, а на широкото му лице се изписаха първи признаци на разум. Той бръкна в джоба си, извади телефона и набра някакъв номер. След това, за мое огромно облекчение, прибра пистолета в кобура си.

Върнах се при върколака, който лежеше на земята гол, в изцяло човешки облик.

— Престрелка в алеята зад изоставените помещения на „Патси“ и „фураж и семена“ — каза Анди. — Срещу „Соник“, на „Магнолия Стрийт“. Точно така. Две линейки, двама простреляни. Не, аз съм добре.

Раненият върколак се оказа Доусън. Клепачите му трепнаха и той изпъшка. Сигурно го болеше ужасно.

— Калвин… — започна той.

— Не се тревожи — прекъснах го аз. — Извикали сме линейка. — Фенерчето ми лежеше на земята до мен и осветяваше огромните мускули и косматия гръден кош на телохранителя. Изглеждаше посинял от студ, естествено, а от гърдите му бликаше кръв. Ако ризата му беше наблизо, можех да притисна с нея раната. От ръцете ми капеше кръв.

— Днес е последният ден от службата ми при него. Поръча ми да те наблюдавам — прошепна Доусън. Целият се тресеше, но се опита да се усмихне. — Казах му, че това с най-лесната работа. — После изгуби съзнание.

В полезрението ми се появиха тежките черни кубинки на Анди. Помислих си, че Доусън умира. Аз дори не знаех малкото му име. Нямах никаква представа как да обясня на полицията присъствието на огромния гол мъж. Момент… нима това беше моя работа? Според мен Анди бе този, който трябваше да се разправя с колегите си.

Той сякаш прочете мислите ми.

— Познаваш го, нали?

— Бегло.

— Е, ще се наложи да признаеш, че го познаваш доста по-добре. Все пак е гол.

Преглътнах тежко.

— Добре — мрачно отвърнах аз след кратка пауза.

— Двамата сте били тук, за да търсите кучето. Теб — обърна се той към Дийн. — Не знам кой си, но искам да си останеш куче, ясен ли съм? — И отстъпи ядосан встрани. — А аз съм се появил, защото съм проследил жената… заради подозрителното й поведение.

Кимнах и се заслушах в хъркането от гърлото на Доусън. Ех, ако можех да му дам кръв, както правеха вампирите… Ако знаех как се прилага първа медицинска помощ… Но в далечината вече се чуваха сирените на полицейските коли и линейките. Намирахме се в южния край на малкото ни градче и най-вероятно щяха да отведат Доусън в Грейнджър.

— Тя си призна — казах. — Призна, че тя е стреляла по всички жертви.

— Нека те питам нещо, Суки — побърза да ме прекъсне Анди. — Преди да са дошли всички… Хали добре ли е? Имам предвид… около нея няма нищо странно, нали?

Погледнах го изненадано. Ама че въпрос, и то точно в момент като този!