Мъртви на прага

— Единственото странно нещо около Хали е тъпият начин, по който пише името си. — После се сетих кой все пак застреля кучката зад нас и зарязах сарказма. — Не, нищичко. Хали си е съвсем наред.

— Слава богу — въздъхна той. — Слава богу!

По алеята тичаше Елси Бек, който спря като закован, опитвайки се да проумее гледката пред очите си. Зад него се появи Кевин Прайър, а партньорката му Кения се придвижваше плътно до стената с пистолет в ръка. Линейките чакаха сигнал, че районът с безопасен. В следващия миг, още преди да съм осъзнала какво става, се озовах притисната до стената между силните ръце на Кения.

— Извинявай, Суки — повтаряше тя. — Длъжна съм да те претърся.

— Добре — прекъснах я аз. — Просто приключвай по-бързо! Къде ми е кучето?

— Избяга — отвърна тя. — Предполагам, че сирените са го подплашили. Ловджийска хрътка е, нали? Ще намери пътя до вкъщи. — След като приключи с рутинния обиск, Кения най-после зададе дългоочаквания въпрос: — Суки, защо е гол този мъж?

Ето, започваше се. Историята ми издишаше отвсякъде и по лицата на всички присъстващи се четеше искрено недоверие. Температури те изобщо не предразполагаха към любов на открито, а на всичкото отгоре аз носех палто, шапка и ръкавици. Но Анди непрекъснато се намесваше, за да подкрепи версията ми, и никой не се осмели да ме обвини в лъжа.

Два часа по-късно ме освободиха. Веднага щом се прибрах, звъннах в болницата, за да проверя как е Доусън. Не знам защо, но слушалката вдигна Калвин.

— Жив е — простичко каза той.

— Бог да те благослови, че си го изпратил да ме следи — казах аз е глас, немощен като завеска в зноен летен ден. — Ако не беше той, щях да съм мъртва.

— Чух, че полицаят я застрелял.

— Да.

— Чувам и доста други неща.

— Сложно е за обяснение.

— Ще се видим през седмицата.

— Да, разбира се.

— Легни да се наспиш.

— Още веднъж благодаря, Калвин.

Дългът ми към Калвин нарастваше с плашещи темпове. Рано или късно трябваше да си го изплатя. Бях уморена и всичко ме болеше. Чувствах се ужасно потисната от тъжната история на Суити и ужасно мръсна от калта по алеята и от кръвта на Доусън. Хвърлих дрехите си на пода в спалнята, влязох в банята и застанах под душа, опитвайки се да предпазя превръзката на ръката си с шапка за баня, според инструкциите на медицинската сестра в болницата.

Когато рано на другата сутрин чух звънеца на входната врата, проклех наум градския живот. Но се оказа, че не е някой съсед, който иска да му заема чаша брашно. На прага стоеше Алсид с пощенски илик в ръка.

Изпепелих го с поглед през сънените си клепачи и без да казвам и дума, се върнах в спалнята и се проснах обратно в леглото. Това обаче изобщо не смути Алсид и той нахълта след мен в стаята ми.

— Вече си не просто приятел на глутницата, а истински герой — каза той така, сякаш би трябвало да ме интересува. Обърнах му гръб и се завих презглава. — Доусън каза, че си му спасила живота.

— Радвам се, че Доусън е в състояние да говори — измърморих аз, затворих плътно очи и си пожелах Алсид да изчезне. — След като го простреляха по моя вина, значи не ми дължи нищичко.

По вибрациите усетих, че Алсид коленичи до леглото.

— Това го решаваме ние, а не ти — възрази той. — Поканена си на изборите за водач на глутницата.

— Моля? И какво трябва да правя?

— Просто ще наблюдаваш процедурата и ще поздравиш победителя, независимо кой е той.

За Алсид, естествено, в този момент нямаше нищо по-важно от предизборната надпревара. Вероятно не можеше да приеме, че моите приоритети биха могли да са подредени другояче. Съвсем скоро щях да затъна до шия в свръхестествени дългове.

Шривпортската глутница върколаци твърдяха, че са ми длъжници. Аз имах дълг към Калвин. Анди Белфльор беше длъжник на мен, Сам и Доусън за това, че разрешихме случая с неизвестния снайперист. Той пък, от своя страна, ми спаси живота, но аз разсеях подозренията му около Хали, така че това анулираше дълга ми към него.

Приживе Суити търсеше отмъщение.

С Ерик и Сам бяхме квит, поне според мен.

Аз имах миниатюрен дълг към Бил.

Алсид ми беше длъжник, мен ако питате, защото го придружих на погребението и покорно спазвах глупавите им върколашки правила по време на цялата церемония.

В моя свят — светът на човешките същества — имаше и връзки, и дългове, и последствия, и добри дела. Всичко това свързваше хората с обществото; а може би от това се състоеше самото общество. И аз се опитвах да играя своята роля в него по най-добрия възможен начин.

Участието ми в тайните кланове на свръхестествения свят правеше човешкия ми живот много по-сложен и труден.

И интересен.

Дори забавен… понякога.

Докато размишлявах, пропуснах голяма част от монолога на Алсид. Чух го само да казва обидено:

— Съжалявам, ако те отегчавам, Суки.

Обърнах се с лице към него. Зелените му очи преливаха от болка.