Мъртви на прага

В един момент осъзнах, че двамата с пирата продължаваме да се гледаме втренчено. Вампирите, и особено по-старите от тях, умеят отлично да четат човешките емоции. Чудех се какво ли успяваше да изкопчи Чарлз Туайнинг от моето лице и от поведението ми. Това бе един от редките пъти, когато съжалявах, че не мога да чета вампирски мисли. Много исках да знам дали Ерик е наясно с миналото на Чарлз. Ерик се славеше със своята предпазливост и не би го приел на своя територия, без да го е проучил. Поне така си мислех. Иначе не би оцелял след толкова много събития векове наред.

Най-после реших да обърна внимание на жадните клиенти, които от няколко минути се мъчеха да привлекат погледа ми.

До края на смяната старателно избягвах новия ни барман. Не можех да проумея защо ми бе споделил всичките тези неща. Може би искаше да ме уведоми, че ме наблюдава, а може би наистина нямаше представа, че съм била в Мисисипи.

Имах много храна за размисъл.

Работната част от нощта най-сетне приключи. Джейн се натряска до козирката, та се наложи да звъннем на сина й, за да я прибере — нищо ново под слънцето. Барманът работеше с отлично темпо, никога не правеше грешки и не пропускаше да каже по някоя и друга добра дума на всеки клиент, който го заговаряше. Затова и бурканът с бакшишите му изглеждаше доволно препълнен.

Бил дойде да прибере съквартиранта си малко преди да заключим бара. Исках да си поговоря с него насаме, но Чарлз веднага довтаса. Бил ме изгледа някак странно и тръгна, без да обели и дума. Е, аз така или иначе нямах нищо конкретно за казване. Пиратът едва ли представляваше някаква опасност. Бил помнеше всичките си мъчители от имението на краля, така че Чарлз със сигурност не е бил между тях.

Сам ме чакаше, за да започнем разузнаваческата си мисия. В ясното нощно небе блещукаха звезди. Шефът ми облече якето си, а аз — красивото си червено палто. Имах шапка и ръкавици в същия цвят, които смятах да използвам. Макар че пролетта се усещаше все по-осезаемо, зимата не бързаше да си ходи.

В бара нямаше никой друг, освен нас двамата. На пустия паркинг стоеше единствено колата на Джейн. Силната светлина от охранителните прожектори правеше сенките още по-зловещи. В далечината излая куче. Сам внимателно пристъпваше по неравната настилка с помощта на патериците.

— Ще се преобразя — каза той. И нямаше предвид характера си.

— А какво ще стане с крака ти?

— Ще разберем.

Сам бе чистокръвно свръхсъщество по линия и на двамата си родители. Можеше да се трансформира не само по пълнолуние, и то в каквото пожелаеше, но той предпочиташе да се превръща в куче, порода коли.

Сам се скри зад живия плет до караваната си, за да свали дрехите си. Даже и в тъмното забелязах как въздухът около него започна да вибрира под влиянието на магията. Той коленичи, изпъшка и изчезна от погледа ми сред гъстите храсти. Минута по-късно оттам изскочи ловджийска хрътка с червена козина. Не бях свикнала да го виждам в такова тяло и в първите няколко секунди дори не знаех дали това е той.

Но когато кучето ме погледна в очите, всичките ми съмнения се разсеяха.

— Ела тук, Дийн — казах. Винаги използвах това име за четириногия Сам. Кучето се втурна през паркинга и потъна в гората към мястото, откъдето снайперистът бе стрелял по него в онази нощ. Забелязах, че накуцваше с десния крак, но съвсем леко.

Преплитащите се клони на дърветата скриваха нощното небе. Извадих фенерчето си и го включих, но светлината придаде на обстановката още по-зловещ изглед. Хрътката — Сам — вече стоеше на мястото, маркирано от полицаите като най-вероятния наблюдателен пункт на стрелеца. Кучето наведе муцуна към земята и започна да души наоколо. Аз стоях настрана и се чувствах абсолютно безполезна. По едно време Дийн вдигна глава към мен и излая. След това се втурна обратно през гората и излезе на паркинга. Очевидно си беше свършил работата.

Според предварителната ни уговорка натоварих четириногия си приятел в колата и се запътихме към следващата точка от маршрута си. Мястото се намираше зад някаква стара сграда точно срещу „Соник“, където стрелецът бе причакал горкичката Хедър Кинман. Свих по тясната автомобилна алея между старите складове и паркирах зад ателие за химическо чистене „Патси“, което още преди петнайсет години се бе преместило в ново помещение на по-оживено място. Между ателието и полуразрушената празна постройка на магазин „Фураж и семена — Луизиана“ имаше тясно пространство, което предлагаше чудесна видимост към „Соник“. По това време на нощта закусвалнята не работеше, но лампите вътре светеха. Уличното осветление също работеше.

Хрътката отново се втурна да обикаля района и да души настървено, отделяйки особено внимание на затревената площ между двата стари склада — тясна ивица, където трудно биха могли да се разминат двама души. В един момент видимо се развълнува и започна да мята опашка. Аз също се зарадвах, защото искрено се надявах да е открил някаква улика.