Мъртви на прага

Дийн внезапно завъртя глава в моята посока и излая. Погледът му се плъзна покрай мен и се насочи към нещо или някого. Обърнах се неохотно и видях Анди Белфльор, застанал в края на алеята. Уличните лампи осветяваха само раменете и лицето му.

— Исусе Христе, пастире юдейски! Анди, изкара ми ангелите! — Ако не наблюдавах кучето толкова усърдно, щях да усетя присъствието на Анди. Полицейското наблюдение, но дяволите, как можах да забравя!

— Какво правиш тук, Суки? Откъде се взе това куче?

Не успях да измисля отговор, който да звучи приемливо.

— Реших, че си струва да прибегна до помощта на обучено куче. Може пък да успее да улови следа — смотолевих аз. Дийн дотича запъхтян и се отърка в краката ми.

— Я виж ти, имаме си нов следовател — подсмихва се той. — Та ти и заплата ще искаш накрая.

Хм, трябваше да измисля нещо друго.

— Анди, ако мръднеш малко встрани, аз и кучето просто ще се качим в колата и няма да ти се пречкаме повече. Не се ядосвай. — Само че Анди вече едва сдържаше гнева си и искаше да си го изкара на мен. Полицай Белфльор искаше да пренареди света така, че да пасва на неговите разбирания. А аз не се вписвах в представите му за нормално. Четях мислите му като от книга и прочетеното изобщо не ми харесваше.

И тогава осъзнах — с малко закъснение, — че Анди беше прекалил с пиенето на полицейската конференция в „Мерлот“. Достатъчно, че да забрави обичайните си задръжки.

— Суки, ти нямаш място в нашия град — каза той.

— Имам право да съм тук точно толкова, колкото и ти, Анди Белфльор.

— Ти си грешка на природата. Баба ти беше много приятна жена. Чувал съм, че и родителите ти са били добри хора. Какво ви има на вас двамата с Джейсън?

— Нищо ни няма — спокойно казах аз, макар че думите му се забиха в сърцето ми като стрели. — Съвсем нормални хора сме си, нито по-добри, нито по-лоши от теб и Порша, да речем.

Анди изсумтя.

Внезапно усетих как кучето започна да трепери. Дийн тихо ръмжеше, но не към Анди. Очите му гледаха в друга посока, към тъмните сенки от другата страна на алеята. Усетих присъствието на друго живо съзнание. Там имаше човек. Но не съвсем средностатистически човек.

— Анди — казах. Шепотът ми прониза самовглъбението му. — Въоръжен ли си?

Не съм сигурна дали успях да се почувствам по-добре, когато извади пистолета си.

— Хвърли оръжието, Белфльор — нареди нечий глас, който звучеше познато.

— Пффф! — изпръхтя Анди. — Че защо?

— Защото моето оръжие е по-голямо от твоето — хладно каза гласът със зловеща нотка сарказъм. От сенките се появи Суити де Арт, стиснала пушка в ръка. Насочи я към Анди, и то с твърдото намерение да я използва. Вътрешностите ми омекнаха като желе.

— Защо просто не изчезнеш оттук, Анди Белфльор? — попита Суити. Носеше работен гащеризон и яке, а на ръцете си имаше ръкавици. Изобщо не приличаше на готвачка в кухня за аламинути. — С теб нямам какво да обсъждам. Ти си обикновен човек.

Анди разтърси глава. Може би се надяваше, че сънува кошмар. Забелязах, че още не е хвърлил оръжието.

— Ти си готвачката от бара, нали? Защо правиш това?

— Много добре знаеш защо, Белфльор. Подслушах разговора ви. Тук има свръхсъщество; може да е Суки, а може и да е това куче. Животното всъщност може да е човек, когото добре познаваш. — Тя не изчака отговора на Анди. — Хедър Кинман беше същата. Преобразяваше се в лисица. А онзи Калвин Норис, дето работи в Поркрос, сещаш ли се? Той пък се превръща в проклета пума.

— И ти реши да ги застреляш? В това число и мен? — Исках да съм сигурна, че мозъкът на Анди проумява случващото се около него. — Само че в твоята вендета има един проблем, Суити. Аз не съм свръхсъщество.

— Обаче миришеш на такава — уверено каза Суити.

— Имам приятели свръхсъщества, а онзи ден се случи така, че прегърнах някои от тях. Но аз самата не съм свръхсъщество и не се трансформирам в каквото и да било животно.

— Заслужаваш си го, щом общуваш с такива.

— Ами ти? — попитах. Втори куршум не смятах да получавам. Съдейки по обстоятелствата, Суити не я биваше много в стрелбата. От четири простреляни жертви имаше само един труп. Да, сигурно не е лесно да се прицелиш добре в тъмното, но все пак… — Защо е тази вендета?

— Аз просто съм жалко подобие на свръхсъщество — изръмжа тя, почти като Дийн. — Бях ухапана след автомобилната катастрофа. Един… получовек… полувълк… се появи от гората в близост до мястото, където лежах окървавена… и проклетата гадина ме ухапа… после някаква кола се появи иззад завоя и го подплаши, но при следващото пълнолуние ръцете ми се преобразиха! Родителите ми буквално повърнаха.

— Ами приятелят ти? Имала ли си приятел тогава? — не спирах да говоря, опитвайки се да отвличам вниманието й. Анди лека-полека се оттегляше максимално далеч от мен, така че Суити да не успее да ни застреля и двамата. Тя планираше да очисти първо мен, това го знаех. Исках и хрътката да се отдръпне встрани, но животното стоеше плътно до краката ми като вярна стража. Суити не знаеше дали кучето е свръхсъщество, а освен това — много странно — не спомена нищо за Сам.