Мъртви на прага

— Не ме отегчаваш. Просто има куп неща, за които да мисля. Остави поканата на нотното шкафче. Ще го обсъдим по-късно. — Зачудих се какво е редно да облече човек за върколашка предизборна надпревара. Представих си как господин Ерво-старши и дундестият търговец на мотоциклети се въргалят по земята и се налагат с юмруци.

Зелените очи на Алсид преливаха от изумление.

— Държиш се много странно, Суки. Преди те чувствах толкова близка, а сега се държим като непознати.

„Основателен“ — дума на деня от календара ми за миналата седмица.

— Основателно заключение — небрежно казах аз. — И аз се чувствах много добре с теб. После започнах да научавам разни подробности: за връзката ти с Деби, за политическите амбиции във вашия свръхестествен свят, за дълговете на някои от вас към вампирите.

— Няма идеални общества — заоправдава се Алсид. — А що се отнася до Деби, повече не искам да чувам името й. Никога.

— Така да бъде — отвърнах. И на мен ми се повдигаше от това име.

Алсид остави бежовия плик върху нощното шкафче, взе ръката ми, наведе се и тържествено я целуна. Церемониален жест, който най-вероятно имаше някакво значение, но Алсид се изпари още преди да съм го попитала.

— Заключи вратата след себе си — извиках. — На бравата има едно бутонче, просто го завърти. — Явно беше изпълнил молбата ми. Заспах и повече никой не ме обезпокои, докато не стана време да се приготвям за работа.

На входната врата открих бележка: „Помолих едно от момичетата да те замести. Почини си тази вечер. Сам“. Върнах се в къщата, свалих униформата си и навлякох чифт стари джинси. Неочаквано се сдобих с почивен ден и нямах никаква представа какво да правя с него.

После се сетих за обещанието си към Калвин и бодро се запътих към кухнята, за да го изпълня.

След час и половина мъчителен престой в непознатата кухня най-после потеглих към Хотшот, за да занеса на болния домашно приготвена храна — пилешки гърди с ориз в сладко-кисел сос и бисквити за десерт. Не се обадих предварително. Смятах да оставя храната и веднага да си тръгна. Но още щом влязох в селцето, забелязах няколко коли, паркирани пред спретнатата къща на Калвин. Дявол да го вземе, не исках да се забърквам още по-дълбоко в делата на местните обитатели. Новата същност на брат ми и ухажването на Калвин ми стигаха.

Угасих двигателя, взех кошницата с храната, стиснах зъби от внезапната болка в рамото и се запътих към вратата със свито сърце. Членовете на семейство Стакхаус винаги довършваха започнатото.

Отвори ми Кристъл. Лицето й грейна от радост и аз се засрамих.

— Толкова се радвам да те видя — каза тя и отстъпи встрани. — Заповядай.

Малката всекидневна гъмжеше от хора, между които забелязах и брат ми. Болшинството от тях бяха пуми, разбира се. Имаше и представител на шривпортските върколаци: самия Патрик Фърнан — претендент за трона и търговец на мотоциклети „Харли Дейвидсън“.

Кристъл ме представи на жената, която се държеше като домакиня. Мери-Елизабет Норис се движеше така, сякаш нямаше кости. Можех да се обзаложа, че Мери-Елизабет рядко напускаше Хотшот. Кристъл ме запозна с присъстващите и старателно ми обясни каква е връзката на Калвин с всеки един от тях. Не че запомних нещо, но ми направи впечатление, че обитателите на Хотшот (с малки изключения) са два типа: дребни, тъмнокоси и пъргави — като Кристъл; и по-светли, с по-едро телосложение и с красиви зелени или златистокафяви очи — като Калвин. Фамилните имена бяха предимно Норис или Харт.

Най-накрая стигнахме и до Патрик Фърнан.

— Ама аз те познавам — възкликна той. — Това тук е момичето на Алсид — каза той на висок глас, така че всички да го чуят. — Алсид е син на другия кандидат за водач на глутницата.

Настъпи дълго мълчание, което със сигурност можеше да се нарече „напрегнато“.

— Грешиш — обадих се аз със съвършено спокоен тон. — С Алсид сме просто приятели. — И го дарих с такава усмивка, че едва ли би пожелал да остане насаме с мен, където и да било.

— Объркал съм се значи — кротко измърка той.

Посрещаха Калвин като истински герой. Безупречно изчистената къща бе украсена с балони, цветя и плакати. В кухнята имаше купища храна. Мери-Елизабет пристъпи напред, обърна гръб на Патрик Фърнан, за да му запуши устата, и каза:

— Оттук, миличка. Калвин е готов да те приеме. — Ако имаше тромпет подръка, със сигурност щеше да го използва, за да подчертае тържествената си интонация. Мери-Елизабет не беше красавица, но огромните й златисти очи й придаваха някаква особена тайнственост.

Слава богу, че все още не ме бяха накарали да ходя по жарава например.