Мъртви на прага

Мери-Елизабет ме въведе в спалнята на Калвин. Мебелировката в спалнята му беше много приятна — в изчистен скандинавски стил, макар че, ако трябва да съм откровена, нищичко не разбирам от мебели. Калвин лежеше на огромно високо легло, в чаршафи с изображения на ловуващи леопарди (някой тук имаше добро чувство за хумор). На фона на ярките им цветове Калвин изглеждаше много блед. Носеше кафява пижама и приличаше точно на човек, който току-що е бил изписан от болница. Но определено ми се зарадва, а на мен ми стана мъчно за него.

— Ела да седнеш — каза той и се премести малко встрани, за да ми направи място. Мъжът и жената, които стояха в стаята — Дикси и Диксън, — веднага излязоха.

Смутено приседнах на леглото до него. До Калвин стоеше масичка на колелца — от онези, които се ползват в болниците. Върху нея имаше чаша студен чай и чиния с храна, от която се вдигаше пара. Подканих го да започва да се храни. Той наведе глава и започна тихичко да се моли, а аз безмълвно го наблюдавах и се чудех към кого ли се обръща с молитвата си.

— Разкажи ми — каза той и разгъна салфетката си. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато се хранеше, аз му разказах за случилото се на алеята. Забелязах, че храната върху подноса беше моето пиле с ориз в сладко-кисел сос с гарнитура от зеленчуци, както и няколко от моите бисквити. Той държеше да видя, че яде приготвената от мен храна. За малко да се просълзя, но някъде в мозъка ми веднага се задейства предупредителен сигнал.

— Ясно е какво щеше да стане без намесата на Доусън — заключих аз. — Благодаря ти, че го изпрати. Той как е?

— Държи се — отвърна Калвин. — Транспортираха го с хеликоптер от Грейнджър до Батън Руж. Нямаше да оцелее, ако не беше върколак. Смятам, че ще прескочи трапа.

Почувствах се ужасно.

— Не обвинявай себе си — дрезгаво каза той. — Това е негов избор.

Щях да кажа „Ъ?“, но би прозвучало грозно, затова попитах:

— Как така?

— Сам е избрал тази професия. Сам е избрал начина си на действие. Може би е трябвало да скочи върху жената секунди по-рано. Защо е чакал? Не знам. Как с успяла да го улучи в тъмното? Не знам. Всеки избор води до определени последствия. — Калвин се опитваше да каже нещо, но не успяваше да намери точните думи. По принцип му липсваше дар слово, а сега му се искаше да изрази някаква важна мисъл, но по абстрактен начин. — Ти не си виновна — каза накрая той.

— Иска ми се да ти повярвам и се надявам това да се случи някога. Може би вече съм стигнала до средата на пътя. — Наистина ми беше дошло до гуша да се съмнявам във всичко и да се самообвинявам.

— Подозирам, че върколаците ще те поканят на малкото им предизборно джамборе — каза Калвин и улови ръката ми. Неговата бе приятно топла и суха.

Кимнах.

— Обзалагам се, че смяташ да отидеш — каза.

— Мисля, че трябва да го направя — смутено отвърнах аз и се зачудих какво ли се опитваше да ми каже.

— Не смятам да ти давам съвети. Ти не ми принадлежиш — въздъхна той. — Но ако решиш да отидеш, бъди много внимателна. Не заради мен; аз все още не означавам нищо за теб. Пази се заради самата себе си.

— Обещавам — уверих го аз след кратък размисъл. На сериозен мъж като Калвин не бива да се говори прибързано.

Той ме дари с една от редките си усмивки.

— Готвиш дяволски добре — каза, а аз му се усмихнах в отговор.

— Благодаря за похвалата, сър — отвърнах аз и понечих да се изправя. Той стисна ръката ми и ме придърпа обратно. Не е много учтиво да се противопоставяш на човек, току-що изписан от болница, затова се наведох към него и притиснах бузата си до устни те му.

— Не — каза той. Обърнах се да го погледна, за да разбера какво не е наред, и той ме целуна по устните.

Честно казано, не очаквах, че ще изпитам нещо. Но устните му бяха сухи и топли, точно като ръцете му. Самият той ухаеше на моята храна и аз го почувствах много близък. Неочаквана и изненадващо приятна целувка. Отдръпнах се леко назад. Калвин забеляза изписаното на лицето ми смущение, усмихна се и пусна ръката ми.

— Един от плюсовете на престоя ми в болницата бяха твоите посещения — каза. — Нека продължим традицията, нищо, че вече съм вкъщи.

— Нямам нищо против — отвърнах аз, готова да изчезна от стаята, за да възвърна самообладанието си.

Междувременно повечето от гостите си бяха отишли. Кристъл и Джейсън ги нямаше, Мери-Елизабет разчиствате чиниите с помощта на някакво младо момиче.

— Тери — представи я тя. — Дъщеря ми. Живеем в съседната къща.

Кимнах на девойката, която ме стрелна с поглед и продължи заниманието си. Очевидно не ме хареса. Беше от по-светлата порода, като Мери-Елизабет и Калвин, и изглеждаше много интелигентна.

— Ще се омъжваш ли за баща ми? — попита тя.

— Не планирам да се омъжвам за когото и да било — предпазливо отвърнах аз. — Кой е баща ти?

Мери-Елизабет хвърли на дъщеря си поглед, с който безмълвно я уведоми, че горчиво ще съжалява за думите си.

— Тери е дъщеря на Калвин — уточни тя.