Мъртви на прага

Обхвана ме паника, но бързо си отдъхнах — забелязах, че е сгънала одеялото, измила си е лицето (съдейки по мократа кърпа в банята) и е обула обувките си. Намерих и бележка, надраскана върху списъка ми за пазаруване. „Ще се чуем по-късно. Т.“ Лаконично и безчувствено, като поредната точка от списъка ми.

Стана ми малко тъжно. Явно с Тара нямаше да се виждаме известно време. Предстоеше й да помисли малко и за себе си — нещо, което тя нямаше навика да прави.

Има дни, в които използваш мозъка си на пълни обороти, и други, в които му даваш почивка. Днес моят мозък имаше почивен ден. Рамото ми се подобряваше, затова реших да отида с колата до Кларис и да напазарувам всичко от тамошния „Уолмарт“. Там нямаше да срещам познати на всяка крачка и нямаше да ми се налага да обяснявам за стотен път как са ме простреляли.

Разхождах се бавно из големия магазин, четях спокойно етикетите и се наслаждавах на усещането за анонимност. Дори избрах найлонова завеса за новата си баня. Напазарувах всичко от списъка. Стараех се да използвам само дясната си ръка, докато местех торбите от количката в багажника. По обратния път към вкъщи преливах от задоволство и не спирах да се усмихвам.

На алеята пред квартирата ми стоеше микробус от цветарски магазин. Сърцето на всяка жена трепва при подобна гледка, а аз не правех изключение.

— Имам няколко доставки за теб. Суки — каза Грета, съпругата на Бъд Диърборн. Тя също имаше плоско лице и набита фигура като шерифа, но за разлика от него притежаваше весел характер и не подозираше всички в престъпление. — Късметлийка си ти, момиче.

— Да, най-голямата — съгласих се аз с лека ирония в гласа. Грета ми помогна да внеса пазарските си торби в къщата, а после започна да сваля букетите от микробуса.

Малка ваза с маргаритки и карамфили от Тара. Много харесвам маргаритки, а комбинацията от бяло и жълто изглеждаше много симпатично в малката ми кухня. На картичката имаше само две думи: „От Тара“.

От Калвин — малък храст гардения, увит в хартия и украсен с огромна панделка. Още тази пролет щях да го извадя от пластмасовата саксия и да го посадя в градината. Страхотен подарък; гарденията щеше да пръска аромат в двора ми години наред. На картичката пишеше: „Мисля за теб. Калвин“. Банална фраза, наистина, но той все пак бе поръчал букета и картичката по телефона.

Смесен букет от Пам. На картичката пишеше: „И никакви куршуми повече. От групата във «Вамптазия»“. Това ме накара да се усмихна. Обзе ме желание да изпратя благодарствени картички на всички, но нямах. По-късно щях да купя няколко от аптеката. Там разполагаха с щанд за картички и с гише за приемане на куриерски пратки. В Бон Томпс трябва да си изобретателен и смел, ако искаш бизнесът ти да върви.

Разпределих покупките по местата им, закачих непохватно завесата в банята и започнах да се приготвям за работа.

Първият човек, когото видях още с влизането си в „Мерлот“, беше Суити де Арт. Носеше наръч сгънати кухненски кърпи.

— Трудна си за убиване, Суки — отбеляза тя. — Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърнах. Имах чувството, че Суити ме с чакала да се появя. Колко мило от нейна страна.

— Чух, че си приклекнала точно навреме — каза тя. — Как успя? Чу ли нещо?

— Не точно — взех да увъртам аз. В този момент Сам излезе от кабинета си с бастун в ръка и ме изгледа сърдито. — Просто предчувствие — казах аз и свих рамене, което се оказа изненадващо болезнено.

Суити поклати глава и тръгна към кухнята.

Сам кимна отсечено към кабинета си и аз го последвах със свито сърце. Той хлопна вратата и се обърна към мен. Очите му хвърляха искри.

— Какво точно правеше, когато те простреляха? — попита той.

Нямах намерение да се чувствам виновна за случилото се. Приближих се към него и го погледнах право в очите.

— Отивах в библиотеката, за да върна няколко книги — процедих през зъби.

— Защо стрелецът те е взел за свръхсъщество?

— Нямам никаква представа.

— С кого си се виждала?

— Ходих да видя Калвин и… — Гласът ми изтъня и оставих мисълта си недовършена. — Кой би могъл да усети миризмата на свръхсъщество? — бавно попитах аз. — Друго свръхсъщество и никой друг, нали така? Вампир, върколак…

— Но напоследък в района не са се навъртали подозрителни свръхсъщества.

— Ти ходил ли си да душиш на някое от местата, откъдето е стрелял снайперистът?

— Не, последния път, когато присъствах на местопрестъпление, бях твърде зает да крещя от болка, да се въргалям по земята и да гледам как от крака ми шурти кръв.

— А сега дали не би могъл да уловиш някоя миризма?

Сам погледна неуверено към крака си.

— Валяло е, но си струва да опитаме — отвърна той. — Трябваше да се сетя досега. Добре, ще отидем довечера след работа.

— Чудесно, значи имаме среща — засмях се аз, а той се настани на скърцащия си стол. Прибрах чантата си в едно празно чекмедже и отидох да се погрижа за масите си.