Мъртви на прага

— Главата ти, кучко — просъска той. Тясното му лице бе разкривено от омраза, а резците му застрашително стърчаха навън: бели и остри, проблясващи на светлината от лампата. — На колене пред по-висшата раса! — И преди да успея да реагирам, преди да мигна дори, вампирът ме зашлеви с опакото на ръката си, аз се блъснах в дивана и се свлякох на пода. Останах без въздух. Не можех нито да помръдна, нито да дишам в продължение на една безкрайно дълга минута. Междувременно Мики скочи отгоре ми и недвусмислено посегна към ципа на панталона си.

— За нищо друго не ставаш! — Изписаното по лицето му презрение го загрозяваше още повече. Опита се да проникне и в мозъка ми със силата на мисълта си, за да ме уплаши, но точно тогава дробовете ми се изпълниха с въздух и аз започнах да идвам на себе си. Изпитах огромно облекчение въпреки обстоятелствата. Заедно с въздуха дойде и гневът, като допълнителна доза кислород. Мъжете тирани винаги вадят тази карта от ръкава си, или по-точно от крачола си. До гуша ми беше дошло да ме плашат с мъжките си прелести.

— Не! — креснах аз. — Не! — Внезапно се сетих какво трябва да сторя и страхът мигновено ме напусна. — Анулирам поканата ти! — извиках аз и ролите ни се размениха. Мики скочи на крака и започна да се изтегля назад с разкопчани панталони — комична гледка. Преди да прескочи перваза, настъпи горката Тара и дори се опита да я повлече със себе си, но аз ловко я улових за краката. Вълшебната сила го дърпаше твърде силно, а и ръцете на Тара бяха твърде хлъзгави от дъжда. Секунда по-късно стоеше отвън до прозореца и бълваше проклятия. После погледна на изток, сякаш някой го викаше, и изчезна в мрака.

Ерик се изправи на крака и стреснато се огледа.

— Учудваща съобразителност като за човек — деликатно отбеляза той и наруши напрегнатото мълчание. — Как си, Суки? — Той протегна ръка и ми помогна да се изправя. — Аз се чувствам доста по-добре. Пих от кръвта ти, без да се налага да те увещавам, а дори не се наложи да се бия с Мики. Ти свърши всичко сама.

— Ти беше извън строя — припомних му аз. Чувствах се отпаднала, но доволна от развръзката. Оставаше да извикам линейка за Тара.

— Остави на мен — каза Ерик и набра последния номер от изходящите си обаждания.

— Саломе — каза, — радвам се, че вдигна. Той се опитва да избяга…

От другия край на слушалката се разнесе радостен смях. Побиха ме тръпки. Не изпитвах и грам жалост към Мики, но нямах желание да ставам свидетел на наказанието му.

— Саломе ще го хване, така ли? — попитах.

Ерик кимна — щастливо усмихнат — и прибра телефона в джоба си.

— Саломе може да му причини болка, каквато дори аз не мога да си представя — каза той. — А моята фантазия е необятна!

— Толкова ли е… ъм… изобретателна?

— Той е неин. Тя е негова създателка и господарка. Може да прави с него каквото си пожелае. Той не може да й се противопоставя безнаказано. Длъжен е да отиде при нея, когато го призовава, а в момента тя прави точно това.

— Но не по телефона, нали? — предположих аз.

В погледа му проблесна искра.

— Не, няма да й е нужен телефон. Той се опитва да избяга, но в крайна сметка ще отиде при нея. Колкото по-дълго се бави, толкова по-сурово ще е наказанието му. Така и трябва да бъде — уточни той за всеки случай.

— Пам е твоя, нали така? — попитах аз и коленичих до Тара, за да проверя пулса й. Кожата на врата й беше студена. Изобщо не исках да я поглеждам.

— Да — отвърна Ерик. — Свободна е да ходи, където поиска, но ако имам нужда от нея и я уведомя за това, веднага се връща.

Заляха ме противоречиви чувства, но в крайна сметка това изобщо не ми влизаше в работата.

Тара пое въздух и изстена.

— Събуди се, момиче — казах. — Тара! Сега ще извикам линейка.

— Не — уплашено каза тя. — Не! — Най-популярната дума тази нощ.

— Но ти си лошо ранена.

— Не мога да отида в болница. Всички ще разберат.

— Когато не се появиш на работа няколко седмици, всички ще разберат, че някой те е пребил жестоко, глупачка такава.

— Можеш да пийнеш малко от кръвта ми — предложи Ерик. Гледаше Тара без каквато и да било видима емоция.

— Не — прошепна тя. — По-скоро бих умряла.

— Натам отиват нещата — отвърнах аз и тревожно я огледах. — Чакай малко, ти би трябвало да си пила кръв от Франклин или Мики. — Имах предвид вампирския навик да разменят кръв с партньора по време на секс.

— Не съм, разбира се — шокира се тя. После се засрами и извърна поглед встрани. — Е, може и да съм глътнала някоя капка.

— Тогава трябва да отидеш в болница. — Тревожех се, че Тара може да има вътрешни разкъсвания. — Не искам да мърдаш, страх ме е — запротестирах аз, когато тя се опита да се надигне. Господин Суперсила не предложи помощ, макар че можеше да я повдигне с една ръка.

В крайна сметка Тара успя да се облегне на стената под прозореца. Леденият вятър нахлуваше през зейналата дупка и люлееше завесите. Вече не валеше. По пода, насред локвите кървава вода, се въргаляха натрошени стъкла, а някои от тях бяха забити в дрехите и кожата на Тара.