Мъртви на прага

— Тара, чуй ме — каза Ерик. Тя вдигна поглед към него и примижа от силната флуоресцентна светлина. Жива да я оплачеш, милата, но коравото вампирско сърце изобщо не се трогна. — Твоята алчност и егоизмът ти поставиха моята… моята приятелка Суки в опасност. Ти също твърдиш, че си й приятелка, но не се държиш като такава.

А кой ми услужи с костюм, когато ми трябваше официален тоалет? Кой ми зае колата си, когато моята изгоря? Тара винаги бе насреща, когато се нуждаех от нея.

— Ерик, това не ти влиза в работата — отрязах го аз.

— Ти ми звънна и ме помоли за помощ. Значи ми влиза в работата. Обадих се на Саломе и я уведомих за поразиите на рожбата й. Сега тя ще го накаже подобаващо. Нали това искаше?

— Да — отвърнах аз; твърде враждебно, признавам.

— Тогава ми позволи да довърша мисълта си. — Той отново погледна към Тара. — Разбираш ли ме?

Тара кимна печално. Синините по лицето и шията й потъмняваха с всяка изминала минута.

— Ще донеса лед за врата ти — казах аз и изтичах към кухнята. Сърцето ми се късаше от мъка и не исках да слушам как Ерик й се кара.

Минута по късно се върнах с торбичка лед на бучки и с облекчение установих, че Ерик е довършил мисълта си. Тара предпазливо опипваше шията си.

Помогнах й да постави леда върху синините си, а Ерик отново извади телефона.

Място не можех да си намеря от тревога.

— Трябва ти лекар — казах.

— Не — отвърна тя.

Погледнах към Ерик, който тъкмо приключваше разговора си. Той бе експертът по телесни травми.

— Ще се оправи и без болница — лаконично отсече той. Тръпки ме побиха от безразличието му. Тъкмо когато реша, че познавам добре вампирите и се чувствам удобно покрай тях, те внезапно показват истинското си лице и аз отново си припомням, че сме от различни раси. Може би разликата се дължеше на това, че те са крили съществуването си векове наред — отнасяли са се с хората както им е угодно, вземали са каквото им е нужно, чувствали са се най-могъщите същества на земята нощем, а същевременно уязвими и абсолютно безпомощни денем.

— Ами ако й остане някакво увреждане… нещо, което лекарите биха могли да оправят, ако я заведем там навреме?

— Почти съм сигурен, че шията й е само натъртена. Има счупени ребра от побоя, плюс някой и друг разклатен зъб. Мики лесно можеше да й счупи челюстта и да й прекърши врата, нали се сещаш? Вероятно е искал тя да е в състояние да говори с нас и затова се е въздържал. Разчитал е на това, че ще изпаднеш в паника и ще го поканиш да влезе. Не е очаквал, че ще успееш да реагираш толкова хладнокръвно. Ако бях на негово място, първо щях да ти счупя челюстта или да те стисна за шията, за да не можеш да анулираш поканата.

Представих си го и пребледнях като платно.

— Може би това целеше, когато те удари с опакото на ръката си — продължи да нарежда Ерик.

Край! Не можех да слушам повече. Взех метла и лопатка и ги тикнах в ръцете му. Той ги погледна като древни артефакти, сякаш не проумяваше за какво биха могли да му послужат.

— Помети пода — инструктирах го аз и коленичих до Тара с влажна кърпа в ръка, за да почистя кръвта и мръсотията от лицето й. Нямах представа дали осъзнава какво си говорим, но очите й бяха отворени, а устните — стиснати, така че вероятно ни слушаше. А може би просто се мъчеше да овладее болката.

Ерик раздвижи непохватно метлата и направи опит да замете стъклата в лопатката, която стоеше в средата на стаята. Не успя, естествено, и сърдито се намръщи.

На този свят все пак имаше нещо, в което Ерик не го биваше.

— Можеш ли да се изправиш? — попитах Тара. Тя ме погледна и кимна едва-едва. Приклекнах до нея и хванах ръцете й. Бавно, превъзмогвайки болката, тя повдигна коленете си и с моя помощ се изправи на крака. Няколко парчета стъкло паднаха от нея и аз хвърлих поглед към Ерик в опит да му подскажа, че подът под прозореца се нуждае от почистване. Очевидно ме разбра, съдейки по свирепата му физиономия.

Опитах се да прегърна Тара през кръста, за да я заведа в спалнята ми, но ме проряза толкова силна болка в рамото, че ми се подкосиха краката. Ерик хвърли метлата, пое Тара от ръцете ми и с лекота я положи на дивана, вместо в стаята ми. Понечих да възроптая, но той ми затвори устата само с поглед. Отидох до кухнята, взех едно от моите обезболяващи хапчета и склоних Тара да го глътне. Лекарството сякаш я отпусна и тя затвори очи (а може би просто не искаше да гледа Ерик). Тялото й се отпусна, а дишането й постепенно стана равно и дълбоко.

Ерик ми връчи метлата с победоносна усмивка. Очевидно смяташе, че след като е вдигнал Тара, аз трябва да свърша неговата задача. Така и направих, макар и доста непохватно — пометох стъклата и ги изсипах в торба за боклук. Ерик се обърна към вратата. Не бях чула абсолютно нищо, но Ерик отвори вратата на Бил още преди той да е почукал. Явно последният му телефонен разговор е бил с него. Логично — Бил живееше в окръга на Ерик. Ерик имаше нужда от помощ, а Бил, като негов подчинен, се отзоваваше. Бившият ми любим мъкнеше огромно парче шперплат, чук и кутия гвоздеи.