Мъртви на прага

Съмнявах се, че ще ми бъде дадена възможност за гласуване. Прокашлях се и казах с малко дрезгав глас:

— Ерик, трябва да поговорим.

— Не, не, не — прекъсна ме той. И с всяко „не“ устните му докосваха кожата ми.

Погледнах над рамото му към прозореца.

— Ерик — прошепнах аз, — някой ни наблюдава.

— Къде? — Позата му остана същата, но излъчването му се промени от опасно за мен към опасно за някой друг.

Спомних си, че в нощта на пожара Бил ме наблюдаваше през прозореца. Може би сега правеше същото. Може би ревнуваше или го мъчеше любопитство, или просто проверяваше как съм. Ако натрапникът беше човек, щях да прочета мислите му и да разбера кой е или поне какви намерения има; но в главата на съществото отвън зееше черна дупка.

— Вампир е — казах аз на Ерик е най-тихия възможен шепот и той ме придърпа плътно съм себе си.

— Само неприятности носиш, Суки — каза той, но в гласа му усетих не тревога, а вълнение. Ерик обожаваше опасностите.

Вече бях сигурна, че натрапникът не с Бил; щях да го позная. Чарлз би трябвало да забърква коктейли в „Мерлот“. Тоест, оставаше един възможен вампир. Мики, издишах аз и стиснах ризата на Ерик.

— Саломе не си губи времето — спокойно отбеляза Ерик. — Обаче той е твърде опърничав, за да й се подчини. Той никога не е идвал тук, нали така?

— Точно така! — И слава богу.

— Значи няма как да влезе.

— Но може да счупи прозореца — казах аз, когато от лявата ни страна се посипаха стъкла. Мики бе хвърлил камък с размерите на юмрука ми и, за моя огромна изненада, камъкът улучи Ерик право в главата. И той падна на земята като… камък. Остана си там и не помръдна. От дълбоката рана на слепоочието му шурна тъмна кръв. Скочих на крака, втрещена от гледката. Всемогъщият Ерик, безпомощен и в безсъзнание!

— Покани ме да вляза — изрева Мики през прозореца. Разкривеното му от гняв бяло лице светеше между едрите капки дъжд. Черната му коса висеше безформена на мокри кичури.

— Как пък не! — извиках аз и коленичих до Ерик, който мигна, за мое облекчение. Не че би могъл да умре от удар с камък, разбира се, но шокът в подобни случаи е неизбежен, независимо дали жертвата е вампир, или човек. Ерик лежеше на пода пред креслото, което пък беше с гръб към прозореца, така че Мики нямаше как да го види.

Тогава забелязах, че Мики държеше с една ръка… Тара. Жестоко пребита, с лице, по-бяло от неговото. От ъгълчето на устата й течеше кръв. Вампирът стискаше безмилостно ръката й.

— Ако не ме поканиш, ще я убия — извика той и за да ми покаже, че не се шегува, улови шията й с две ръце и започна да стиска. Чу се гръм и миг по-късно светкавица огря отчаяното лице на Тара, увиснала безпомощно в ръцете му. Мики се ухили и извади на показ зловещите си резци.

Ако го поканех, той щеше да избие всички ни. Ако го оставех отвън, щях да видя с очите си как убива Тара. Усетих пръстите на Ерик върху дланта си.

— Да, направи го! — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от Мики. Ерик ме ухапа. Прониза ме страшна болка. Изобщо не се церемонеше, защото искаше да се възстанови колкото се може по-бързо.

Нямах друг избор, освен да преглътна болката. Опитах се да запазя каменното си изражение, но после се сетих, че имам съвсем основателна причина да изглеждам ядосана.

— Пусни я! — изревах аз към Мики в опит да спечеля няколко секунди. Зачудих се дали съседите ми спяха. Искрено се надявах, че на никого няма да му хрумне да се притече на помощ. Страхувах се дори за полицията; вампирът не би пощадил и тях. В големите градове имаше полицейски звена от кръвопийци, които се занимаваха с буйстващи вампири. Но не и в Бон Томпс.

— Ще я пусна, когато ме поканиш да вляза — извика Мики. Изглеждаше като истински демон под проливния дъжд. — Как е твоето кротко домашно вампирче?

— Все още е в безсъзнание — излъгах аз. — Раната му е сериозна. — Не ми костваше никакво усилие да говоря с треперещ глас, все едно съм на косъм да се разплача. — Виждам черепа му — изписках аз. Ерик продължаваше да лочи лакомо кръвта ми като гладно бебе сукалче. Раната му зарастваше буквално пред очите ми. Не за пръв път виждах светкавично вампирско изцеление, но гледката не спираше да ме изумява. — Дори очите си не отваря — допълних аз съкрушено и точно в този момент сините вампирски очи се облещиха срещу мен. Не знаех дали е готов за битка, но нямах сили да гледам как Тара издъхва.

— Не още — прошепна Ерик, но аз вече бях казала на Мики да влиза.

— Олеле — изписках. В същия миг Мики ловко се плъзна през прозореца като същинско влечуго без кости. С един удар разчисти стърчащите стъкла, без никакъв страх от порязване. След себе си влачеше Тара — за ръката, а не за врата, слава богу. После я просна на пода. Дъждът се лееше върху нея през зейналия прозорец. Нямах представа дали е в съзнание. Лежеше на пода с окървавено лице и затворени очи, а синините й започваха да тъмнеят. Изправих се с треперещи от кръвозагубата колене, но държах китката си скрита зад облегалката на креслото. Усетих Ерик да я ближе, но зарастването щеше да отнеме поне няколко минути.

— Какво искаш? — попитах Мики. Сякаш не знаех.