Мъртви на прага

— И правилно смята — уверено казах аз, макар че изобщо не се чувствах така. — Ще помисля по въпроса.

След още една прегръдка изпратих Тара до вратата. Тя дори успя да се усмихне. Дано успеех да оправдая очакванията й.

Нямах голям избор.

На другия ден щях да съм нощна смяна. Навън беше тъмно и той би трябвало да е буден.

Трябваше да се обадя на Ерик.

13.

— Вамптазия — каза отегчен женски глас. — Тук кървавите ви мечти се сбъдват.

— Пам, Суки е.

— О, здрасти — развесели се тя. — Чувам, че си се накиснала в още неприятности. Къщата ти се подпалила. Няма да живееш дълго, ако продължаваш така.

— Да, може би си права — съгласих се аз. — Ерик там ли е?

— Да, в кабинета си е.

— Можеш ли да прехвърлиш разговора там?

— Не знам как — надменно каза тя.

— А би ли отнесла слушалката при него, ако обичаш?

— Разбира се. След всяко твое обаждане се случва някаква неприятност. Няма скука около теб, момиче. — Ако съдех по околния шум, Пам носеше телефона през бара. От тонколоните се лееше песента „Нощта има хиляда очи“. — Какво става в Бон Томпс, Суки? — каза Пам, а после кресна на някакъв клиент: — Не ми се пречкай в краката, кучи сине! Много обичат да им говориш така — сподели закачливо тя. — Е, какво ново?

— Простреляха ме.

— Ама че работа! Ерик, знаеш ли какво ми разправя Суки? Някой е стрелял по нея.

— Не се пали толкова, Пам. Току-виж някой си помислил, че ти пука.

Тя се засмя.

— Давам ти Ерик — каза.

— Едва ли си в тежко състояние, иначе нямаше да разговаряш с мен — логично отбеляза вампирът.

Съвсем вярно, макар че бих се зарадвала на една по-емоционална реакция. Но нямах време да се захласвам по дреболии. Поех дълбоко въздух. Знаех какво ще последва, но бях длъжна да го направя заради Тара.

— Ерик — започнах аз с обречена интонация. — Искам да те помоля за услуга.

— Сериозно? — каза той. После, след дълга пауза, повтори: — Сериозно? — И започна да се смее. — Падна ми в ръчичките.

Пристигна вкъщи един час по-късно и изчака пред вратата да го поканя.

— Нова къща — припомни той.

— Заповядай, чувствай се като у дома си — процедих през зъби аз и той пристъпи прага. Бялото му лице буквално светеше от… задоволство? Или вълнение? Мократа му от дъжда коса висеше на тежки кичури по раменете му. Носеше златистокафява копринена тениска и кафяв панталон с потресаващ колан. Не колан, а същинска варварщина — изобилие от пера, злато и висящи пискюли. Можеш да извадиш човека от ерата на викингите, но не можеш да извадиш викинга от човека.

— Нещо за пиене? — предложих. — Съжалявам, нямам „Истинска кръв“. Не бива да шофирам и не съм пазарувала. — Доста негостоприемно от моя страна, но нямах друг избор.

— Не е проблем — мило каза той и огледа тясната стая.

— Заповядай, седни.

Ерик се настани на дивана и подпря десния си глезен върху лявото коляно. Огромните му ръце шаваха в скута му.

— Е, каква е услугата, Суки? — ухили се той.

Въздъхнах. Може би нямаше да ми откаже, но щях да съм му длъжница.

Настаних се на страничната облегалка на креслото и му разказах за Тара, за Франклин и за Мики. Ерик веднага доби сериозно изражение.

— Тара спокойно може да изчезне през деня, но не го прави — отбеляза той.

— Защо трябва да изоставя работата и дома си? Редно е той да изчезне — възпротивих се аз. (Честно казано, и аз се питах защо Тара отказваше да си вземе кратък отпуск. Спокойно можеше да замине някъде, а Мики едва ли щеше да стои и да я чака.) — Ако тя избяга сега, после цял живот ще се озърта през рамо.

— Научих доста неща за Франклин след първата ни среща в Мисисипи — каза Ерик. Зачудих се дали не е ровил в компютъра на Бил. — Той е привърженик на старите методи.

Удивително заключение, излизащо от устата на викинг, прекарал най-щастливите си дни в грабежи, изнасилвания и убийства.

— Преди много време вампирите имаха обичая да си прехвърлят хора един на друг — обясни той. — Преди да дадем гласност на съществуването си, беше удобно да имаш човек за любовник, да имаш източник на… е, говорим за съвсем малки количества кръв… и накрая, когато вече никой не го иска… него или нея — бързо добави Ерик, за да не обиди женската ми природа, — този човек се счита за… ъм… абсолютно безполезен.

Повдигна ми се от отвращение и не направих никакво усилие да го прикрия.

— Искаш да кажеш източен?

— Суки, трябва да разбереш, че от векове… от хилядолетия дори… ние сме свикнали да се смятаме за висша раса, отделна от вашата. — Той се замисли за секунда. — Нещо като връзката на хората с… кравите, да речем. Симпатични са, но стават за ядене.

Останах без думи. И на мен ми бе хрумвало подобно сравнение, но за пръв път го чувах изречено на глас от вампирска уста. Призля ми. Храна, която ходи и говори, това сме ние. МакХора, но без пържените картофки.

— Тогава ще се обърна към Бил. Той познава Тара, тя е негова наемателка. Ще се почувства длъжен да й помогне — гневно просъсках аз.

— Аха, ще се почувства длъжен да убие подчинен на Саломе. Бил не стои по-високо в йерархията от Мики и не може да му заповяда да напусне. Според теб кой от двамата ще оцелее в битката?