Мъртви на прага

— Не може да бъде — въздъхнах аз и разчупих неловкото мълчание. — За какъв дявол ми подпали къщата тогава?

— Надявах се ти да ми кажеш — рече Анди и ме погледна с ясните си сиви очи.

Край, чашата ми преля! Анди ме обиждаше и нараняваше от години, но аз повече нямаше да търпя това!

— Виж какво, Анди — казах аз и смело посрещнах погледа му. — Доколкото ми е известно, не съм ти причинила нищо лошо. Винаги съм била изряден шофьор, винаги плащам навреме данъците си и никога не съм продавала алкохол на непълнолетни. Не са ме глобявали дори за превишена скорост. И ето че някой се опитва да ме опече в собствения ми дом. Кое ти дава основание да се държиш с мен така, сякаш съм виновна за нещо? — Ако не броим пръснатия череп на Деби Пелт прошепна коварно гласче в главата ми. Гласът на моята съвест.

— В миналото на този човек няма абсолютно нищо, което би могло да го подтикне към подобно престъпление.

— Прекрасно! Тогава открийте кой го е направил, защото все някой е драснал клечката и това със сигурност не съм аз! — Към края на изречението вече крещях, отчасти за да заглуша упоритото гласче. Изгарях от желание да се фръцна и да изчезна някъде зад къщата, за да не ми се налага да гледам Анди. Така и направих. Тери ме изгледа подозрително, но продължи да върти чука.

Минута по-късно Алсид ме настигна.

— Тръгна си — уведоми ме той. В дълбокия му глас се усещаше задоволство. — Предполагам, че не искаш да продължаваме предишния разговор.

— Правилно предполагаш — отвърнах.

— Аз се прибирам в Шривпорт тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Добре — казах аз, този път малко по-любезно. — Благодаря за предложената помощ.

— Помощ? Аз ти предложих да живееш с мен!

— Тогава ти благодаря, че ми предложи да живея с теб. — Може и да не съм била съвсем искрена, но възпитаният човек е длъжен да благодари. Тогава в главата ми прозвуча гласът на баба ми, за да ми каже, че се държа като седемгодишна цупла. Насилих се да се обърна с лице към него.

— Оценявам твоята… симпатия — казах аз и го погледнах право в очите. Имаше слънчев загар въпреки зимата. След няколко седмици мургавата му кожа щеше да стане още по-тъмна. — Наистина оценявам… — започнах аз, но гласът ми изтъня в търсене на подходящите думи. Оценявах желанието му да започне нормална връзка с мен; оценявах факта, че ме смяташе за пълноценен човек, подходящ за негов партньор и съюзник (за разлика от повечето мъже, които ме мислеха за луда). Ала не му го казах.

— Но не я искаш. — Зелените очи ме гледаха, без да трепнат.

— Не казвам това. — Поех дълбоко въздух. — Искам да кажа, че моментът не с подходящ за връзка. — Макар че нямам нищо против да те замъкна в спалнята си, мислено добавих аз.

Само че аз нямах никакво намерение да се подчинявам на мимолетни желания, още по-малко с мъж като Алсид. Новата Суки, възродената Суки не биваше да прави една и съща грешка два пъти. (Ако съм имала двама мъже и съм се възродила два пъти, това превръща ли ме отново в девственица?) Алсид ме прегърна силно, целуна ме по бузата и си тръгна, докато аз все още търсех отговор на въпроса си. Малко след това Тери приключи работата си за деня. Свалих гащеризона и облякох дрехите си за работа. Навън започваше да се застудява, затова облякох якето, което открих в гардероба на Джейсън. Миришеше ми на него.

На път към работа се отбих у Тара, за да върна костюма й. Колата й я нямаше. Отключих вратата и отидох направо в спалнята. Къщата изглеждаше добре затъмнена, а и навън вече беше почти тъмно, внезапно ме връхлетя тревожно предчувствие. Изобщо не биваше да влизам. Затворих вратата на гардероба и плъзнах поглед из стаята. В рамката на вратата съзрях очертанията на слаба фигура. Изхълцах от уплаха, съвсем неволно. Да покажеш на вампир, че се страхуваш от него, е същото като да развееш червен флаг пред бик.

Лицето на Мики не се виждаше в тъмното и нямаше как да разбера дали е усетил.

— Откъде изкопахте новия барман в „Мерлот“? — попита той.

Абсолютно изненадващ въпрос.

— Когато простреляха Сам, трябваше спешно да намерим негов заместник зад бара. Взехме го временно от Шривпорт — казах. — От вампирския бар.

— Отдавна ли работеше там?

— Не — отвърнах изненадано аз. Коленете ми вече трепереха от страх. — Съвсем отскоро.

Мики кимна, сякаш потвърждаваше някакво свое подозрение.

— Разкарай се оттук — спокойно изрече той. — Влияеш зле на Тара. Тя има нужда единствено от мен и така ще бъде, докато ми писне от нея. Не искам да те виждам повече.