Мъртви на прага

Тази вечер пиратът изглеждаше великолепно. Носеше бяла риза с бухнали ръкави, тъмносини джинси „Докърс“ и ярък шал за колорит, напъхан в гайките на колана. Превръзката за око си пасваше по цвят с джинсите, а в центъра й се мъдреше бродирана златна звезда. Жителите на Бон Томпс за пръв път се сблъскваха с подобна екзотика.

Сам ме привика до малката си масичка в ъгъла. Болният му крак лежеше върху седалката на отсрещния стол.

— Добре ли си, Суки? — измърмори той, обърнат с гръб към тълпата, така че никой да не чете по устните му.

— Разбира се. Сам! — изненадах се аз. — Защо да не съм? — В този момент го мразех, че ме целуна, а себе си два пъти повече, че му отвърнах.

Той завъртя очи към тавана и се усмихна.

— Мисля, че реших жилищния ти проблем — каза той, за да ме разсее. — По-късно ще поговорим.

Оставих го и се втурнах да взема една поръчка. Тази вечер имахме много работа. Хубавото време и новият барман се оказаха печеливша комбинация, която привличаше като магнит оптимисти и любопитни.

С гордост си припомних, че именно аз зарязах Бил, а не той мен. Въпреки изневярата си той не искаше да се разделяме. Налагаше се да си го повтарям, иначе щях да намразя всички, които виждаха унизителната за мен ситуация. Разбира се, никой не знаеше каквито и да било подробности, така че спокойно можеха да си въобразят, че Бил ме е зарязал заради тази тъмнокоса кучка. Което нямаше нищо общо с истината.

Изпънах гръб, лепнах широка усмивка на лицето си и се залових да разнасям напитки. След първите десет минути се поуспокоих и дори проумях, че се държа като същинска глупачка. Милиони двойки по света се разделяха, също като нас. Естествено, че Бил ще започне да излиза с друга. Ако аз бях започнала да излизам с момчета от тринайсетгодишна възраст, Бил Комптън щеше да е просто един от мъжете в списъка ми с неудачни връзки. Аз щях да преживея раздялата с лекота, тъй като нямаше да ми е за пръв път, или поне щях да си взема поука.

Но Бил беше първата ми любов, във всяко едно отношение.

Сервирах втората им поръчка с широка усмивка на уста.

— Благодаря — смотолеви Села Пъмфри и смутено ме погледна.

— За нищо — процедих аз през стиснати зъби и тя пребледня.

Бил извърна глава настрана. Искрено се надявах, че не се усмихваше, фръцнах се и тръгнах обратно към бара.

— Искаш ли да я уплаша едно хубавичко, ако реши да прекара нощта е него? — предложи Чарлз.

Стоях зад бара до него и втренчено гледах хладилната витрина. Вътре държахме безалкохолни напитки, бутилирана кръв и нарязани лимони. Бях дошла да взема резен лимон и черешка, за да ги сложа в коктейл „Том Колинс“, а просто стоях и не помръдвах. Чарлз все едно ми четеше мислите.

— Бъди така добър — кимнах аз. Вампирът пират постепенно се превръщаше в мой съюзник. Спаси ме от смърт, уби подпалвача в двора ми, а сега ми предлагаше да уплаши до смърт гаджето на Бил. Как да не ти е симпатичен?

— Считай задачата за изпълнена — усмихна се той и направи реверанс, като театрално размаха едната си ръка, а другата положи върху сърцето си.

— Ах, ти! — усмихнах се аз и извадих купата с лимоните.

Изкушавах се да проникна в съзнанието на Села Пъмфри, но не го направих, макар и с цената на огромни усилия. Почувствах се горда от себе си и мислено се поздравих за това.

За мой ужас, при следващото отваряне на вратата в бара влезе Ерик. Сърцето ми мигом се разхлопа, а коленете ми омекнаха. Крайно време беше да спра да реагирам така. Де да можех да забравя „миговете, прекарани заедно“ (според терминологията в любимите ми любовни романи) също като Ерик, който не помнеше нищичко. Може би трябваше да издиря някоя вещица или хипнотизатор и да се сдобия с една доза амнезия. Прехапах вътрешната страна на бузата си, доста силно при това, и занесох две кани бира на компанията, в която празнуваха нечие повишение в службата.

Когато се върнах, Ерик говореше с Чарлз. Макар че лицата на вампирите рядко издават емоции при общуването помежду им, отдалеч ми стана ясно, че Ерик е недоволен от новия ни барман. Чарлз бе почти педя по-нисък от шефа си и държеше главата си килната назад, докато говореха. Той също изглеждаше напрегнат; очите му хвърляха искри, а резците му леко се подаваха. В пристъп на гняв Ерик изглеждаше много страшен. Неговите резци също стърчаха. Редовите клиенти наоколо започнаха да си търсят занимания все по-настрани от тях, а много скоро щяха да се преместят и в други барове.

Сам посегна към бастуна си, който заместваше патериците, и се приготви да скочи, но аз веднага изтичах до масата му.

— Стой си на мястото — просъсках. — Да не си посмял да се месиш.

После припнах към бара.

— Здрасти, Ерик! Как я караш? Мога ли да ти помогна с нещо? — усмихнах се аз.

— Да. С теб също трябва да говоря — изръмжа той.

— Тогава защо не дойдеш с мен? Тъкмо излизам в почивка — предложих.

Хванах го под ръка, избутах го през вратата и го поведох по коридора към служебния вход. Озовахме се навън под звездите още преди да е успял да гъкне.