Мъртви на прага

За да изляза от спалнята, трябваше да мина през вратата, а той стоеше точно на прага. Не посмях да си отворя устата. Тръгнах към него с всичката увереност, която успях да изстискам от себе си. Питах се дали ще помръдне, докато минавам край него. Взех разстоянието от леглото до тоалетната масичка за три часа, или поне така ми се стори. Не забавих крачка и вампирът просто отстъпи встрани от вратата. Не откъсвах поглед от лицето му и най-вече от стърчащите му резци. Побиха ме тръпки при вида им. Горкичката Тара. Как се бе озовала в тази ситуация?

Мики усети отвращението ми и се усмихна.

Складирах проблема „Тара“ в отдалечено кътче на съзнанието си, за да му обърна внимание по-късно. Може би щях да измисля начин да й помогна, но след като тя самата не искаше да се откъсне от това ужасно същество, едва ли щях да успея.

Паркирах в задния двор на „Мерлот“ и заварих Суити де Арт да пуши цигара до входа. Изглеждаше много добре въпреки омазаната си в лекета бяла престилка. Мощната лампа над вратата осветяваше всяка пора на кожата й и разкриваше, че Суити е малко по-възрастна, отколкото предполагах. Но като за човек, който готви по цял ден, тя все пак изглеждаше чудесно. Всъщност без престилката и миризмата на готварско олио Суити спокойно можеше да се нарече сексапилна. Тя определено се държеше като човек, който е свикнал да бъде забелязван.

При нас в „Мерлот“ готвачите се сменяха толкова често, че аз не полагах никакви усилия да я опозная. Знаех, че рано или късно (но най-вероятно рано) и тя ще се изпари.

Суити вдигна ръка за поздрав; съдейки по изражението на лицето й, явно искаше да говори с мен, затова се спрях до нея.

— Съжалявам за къщата ти — каза. Очите й блестяха на изкуствената светлина. Стояхме точно до контейнера за боклук, но Суити се държеше така, все едно се намираше на плаж в Акапулко.

— Благодаря — отвърнах. Просто не ми се говореше на тази тема. — Ти как си?

— Добре, благодаря. — Тя махна към паркинга с ръката, в която държеше цигарата. — Наслаждавам се на гледката. Ей, имаш нещо на якето си. — Тя се наведе напред, доста по-близо, отколкото ми се искаше, и изтупа нещо от рамото ми. После подуши въздуха. Може би миризмата на пушек продължаваше да ме преследва, въпреки усилията ми да се отърва от нея.

— Трябва да тръгвам. Чака ме работа — казах.

— Да, и аз трябва да влизам. Тази вечер е доста напечено. — Но Суити не помръдна от мястото си. — Сам е луд по теб, Суки.

— Работя за него от доста време.

— Не, нямах предвид служебните ви взаимоотношения.

— О, Суити, едва ли — не успях да измисля по-любезен начин за прекратяване на разговор, който навлизаше твърде дълбоко в личното ми пространство.

— Ти си била с него по време на инцидента, нали?

— Да, тъкмо се разделяхме на паркинга след работа. Той тръгваше към караваната си, а аз към колата си. — Исках да уточня, че сме тръгвали в различни посоки.

— Ти нищо ли не успя да видиш? — Суити се облегна на стената, отметна глава назад и затвори очи, все едно се приличаше на слънце.

— Не, за жалост. Много бих искала полицията да залови извършителя, който и да е той.

— Хрумвало ли ти е, че жертвите може и да не са случайни?

— Не — излъгах аз, без да ми мигне окото. — Хедър, Сам и Калвин нямат нищо общо помежду си.

Суити отвори едно око и го присви насреща ми.

— Ако това беше сюжет от криминален роман, те щяха да знаят една и съща тайна или щяха да са свидетели на един и същи нещастен случаи, или нещо подобно. Или пък полицията щеше да открие, че са използвали едно и също ателие за химическо чистене. — Суити тръсна пепелта от цигарата си.

Успокоих се малко.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Но според мен в реалния живот нещата не са толкова предсказуеми, колкото в криминалните романи. Мисля, че жертвите са избирани на случаен принцип.

Суити сви рамене.

— Може и да си права. — Едва тогава забелязах, че от джоба на престилката й се подаваше детективски роман от Тами Хоуг. Тя почука по книгата с изгризалия си нокът. — Измислиците са трънката на живота. Истината с толкова скучна.

— Не и в моя свят, Суити — отвърнах.

11.

Същата нощ Бил се появи в „Мерлот“ с жена. Може би си отмъщаваше за целувката ми със Сам, а може и да си въобразявах. Та това негово евентуално отмъщение се появи в бара под формата на жена от Кларис. Познавах я по физиономия, сравнително редовна клиентка — слабичка брюнетка с коса до раменете. Даниел веднага ме уведоми, че се казва Села Пъмфри и е собственичка на агенция за недвижими имоти, приключила предишната финансова година с печалба от един милион долара.

Веднага я намразих до дъното на душата си.

Разтеглих устни в ослепителна (като хилядаватова крушка) усмивка и чевръсто сервирах поръчката им — бутилка затоплена „Истинска кръв“ за Бил и леденостуден „Скрудрайвър“ за дамата му. Не се изплюх в коктейла й, това е под нивото ми. Пък и в „Мерлот“ няма къде да се усамотиш, за да извършиш подобна низост — барът беше претъпкан, а Чарлз не ме изпускаше от поглед.