Мъртви на прага

Светът като че ли отново се пренареди около мен, и то без мое участие.

— Ъ? — измучах аз.

— Много те харесвам — каза той. — И мисля, че и ти ме харесваш. Желаем се взаимно. — Той се наведе и ме целуна по бузата, а после (тъй като аз не оказах съпротивление) и по устните. Бях твърде изненадана и дори нямах представа дали искам да отвърна на целувката му. Не е лесно да изненадаш телепат с намеренията си, но Алсид успя да го направи.

Той пое дълбоко въздух и продължи:

— Приятно ни е заедно. Желая те толкова силно, та чак ме боли. Не бих ти го предложил толкова скоро, но точно в момента ти се нуждаеш от покрив. Имам апартамент в Шривпорт. Бих искал да обмислиш предложението ми да се нанесеш при мен.

Ако ме беше треснал с тухла четворка по главата, пак нямаше да се изненадам толкова. Май трябваше по-често да влизам в хорските мозъци, вместо да се опитвам да стоя настрана от тях. Започнах мислено няколко изречения, но ги зарязах всичките. Топлината на силното му тяло ме привличаше като магнит и ми пречеше да мисля.

— Алсид — промълвих аз след дълго мълчание. В далечината се чуваше как Тери блъска с чука по обгорелите дъски на верандата. — Прав си, че те харесвам. Харесвам е даже меко казано. — Нямах сили да го погледна в очите. Вместо това се взирах в косъмчетата по обратната страна на огромните му длани. Ако погледнех още по-надолу, щях да видя мускулестите му бедра и… Добре, обратно към ръцете. — Но моментът ми се струва крайно неподходящ. Мисля, че имаш нужда от още време, за да превъзмогнеш връзката си с Деби. Ти беше обсебен от нея. Може би смяташ, че самото произнасяне на думите „отричам се от теб“ те е избавило от чувствата ти към нея, но аз не съм убедена в това.

— За нашата общност това е ритуал с мощна енергия — твърдо каза Алсид и аз се осмелих да вдигна очи към лицето му.

— Да, не споря — уверих го аз, — видях какво въздействие оказа върху всички присъстващи. Но не вярвам, че след произнасянето на думите всичките ти чувства към Деби са изчезнали като с вълшебна пръчица. Не може да е толкова просто.

— Може. При върколаците може — твърдо каза той.

Обмислих много сериозно следващите си думи.

— Много бих се радвала да допусна в живота си някой, който да ме приеме такава, каквато съм, заедно с проблемите ми. Но не искам да приемам предложението ти просто защото имам нужда от покрив и защото изпитваме взаимно привличане. Когато приключа с ремонта, ще поговорим отново, ако не си променил намерението си.

— Сега най-много се нуждаеш от мен — запротестира той. Думите се изливаха като водопад от устата му. — Ти имаш нужда от мен сега. Аз имам нужда от теб сега. Ние сме родени един за друг. Знаеш го.

— Не. Не го знам. Знам, че точно в този момент имаш доста тревоги на главата си. Загуби момичето си, независимо от обстоятелствата. Според мен ти все още не си осъзнал напълно, че никога повече няма да я видиш.

Той потръпна.

— Застрелях я, Алсид. С пушка.

Лицето му пребледня.

— Ето това имах предвид! Виждала съм те да разкъсваш човешка плът; във вълчи облик, разбира се. Но не съм се плашила от теб. Защото съм на твоя страна. Но ти си обичал Деби. Започнем ли връзка, неминуемо ще дойде момент, в който ще си кажеш: „Ето това е убийцата на Деби“.

Алсид отвори уста, за да ме обори, но аз вдигнах красноречиво ръка и го спрях.

— Плюс това баща ти е в предизборна надпревара. Той иска да спечели. Вероятно за него ще е по-добре, ако синът му има стабилна връзка. Не знам. Но аз не искам да имам нищо общо с върколашката политика. Подразних се, че се опита да ме използваш, докато бяхме на погребението. Трябваше да ме оставиш сама да реша дали искам, или не.

— Исках да започнем да се показваме заедно на обществени места — заоправдава се той. — Не съм имал зла умисъл.

— Бих оценила желанието ти, ако имах представа за него — отсякох аз. Изпитах облекчение при вида на поредния автомобил, който се задаваше по алеята. Анди Белфльор излезе от кабината на форда и се загледа в братовчед си, който неуморно съсипваше кухнята ми. За пръв път от месеци насам се радвах да видя Анди.

Запознах го с Алсид, разбира се, и двамата старателно се измериха с погледи. Харесвам мъжете по принцип, някои от тях — особено много, но когато ги видя да се обикалят един друг и да си душат задниците — извинете, да се здрависват, — направо ми идва да си затворя очите. Алсид беше по-висок с поне десет сантиметра от Анди, но полицаят все още изглеждаше като буца мускули, благодарение на тренировките по борба в колежа. Нямаха разлика във възрастта. Бих сложила пари на битка помежду им (но не по пълнолуние, разбира се).

— Суки, нали ме помоли да те държа в течение относно мъртвеца? — каза Анди.

Да, но и през ум не ми мина, че ще откликнем на молбата ми. Анди нямаше особено добро мнение за мен, макар че не пропускаше случай да огледа задника ми. Едно от предимствата да си телепат, а?

— Няма полицейско досие — каза Анди и разлисти бележника си. — Няма нищо общо с „Братството на Слънцето“.