Мъртви на прага

— Не, ще се справя — казах аз и тръгнах, преди да са успели да гъкнат. Честно казано, не бях сигурна дали ще ми стигнат силите, но полека-лека успях да се добера до спалнята, където прекарах много нощи по време на връзката ми с Бил. Той си имаше тайно светлоустойчиво убежище някъде на долния етаж в къщата, но аз никога не съм го питала къде точно. (Най-вероятно се намираше в нишата под кухнята, предвидена от строителите на къщата за вана или оранжерия.) Нивото на водните басейни в Луизиана не позволяваше наличието на мазета в къщите, но аз изобщо не се съмнявах, че Бил има още едно скривалище в дома си. Двамата с Чарлз нямаше да делят една постеля — макар че това изобщо не ме интересуваше. Все още имах резервна нощница в едно от чекмеджетата на стария скрин в спалнята, както и четка за зъби в банята за гости. Изненадах се, че Бил не ги е изхвърлил на боклука; сякаш ме е очаквал да се върна.

Или пък просто не е имал повод да се качи до спалнята след раздялата ни.

Реших да отложа къпането за сутринта. Съблякох вмирисаната пижама и скъсаните чорапи, измих лицето си, облякох чистата нощница и се покатерих на високото легло с помощта на старата табуретка, която винаги ползвах за сгъпало. Докато в главата ми жужаха събитията от напрегнатото денонощие, благодарих на Господ, че съм жива. Не ми остана време да Му кажа нищо друго, защото сънят ме погълна мигновено.

Спах само три часа. После тревогите ме събудиха. Имах достатъчно време да се срещна с Грег Обърт, застрахователния агент. Облякох една от тениските на Бил и чифт негови джинси, които намерих оставени пред вратата на спалнята. Имаше и чисти топли чорапи, но категорично отказах дори да пробвам огромните му обувки. За моя огромна радост, открих чифт домашни чехли с гумени подметки, забравени от мен в дъното на гардероба. Бил все още пазеше кафемашината от периода на ухажването ни, така че си сипах кафе в една чаша и я понесох през гробището на път към къщата ми — или по-точно останките от нея.

Грег тъкмо паркираше в двора, когато се появих измежду дърветата. Излезе от пикапа си, огледа странното ми облекло, но деликатно се направи на разсеян. После двамата с него застанахме един до друг и вперихме погледи в къщата. Грег е член на настоятелството в Презвитерианската църква. Има пясъчноруса коса и носи очила без рамки. Винаги съм го харесвала. Или поне донякъде, защото всеки път, когато водех баба да плати застрахователната си вноска, той излизаше от кабинета си, здрависваше се с нея и я караше да се чувства като много важен клиент. Но тънкият му бизнес усет можеше да се мери единствено с късмета му. Години наред хората се шегуваха, че личното му финансово състояние се гради върху онова, което съдбата е отредила на клиентите му.

— Ех, ако можех да го предвидя — въздъхна Грег. — Суки, много съжалявам.

— Какво имаш предвид, Грег?

— О, ами… просто… трябваше да се сетя, че би могла да имаш нужда от допълнително покритие при щети — разсеяно каза той и тръгна към задния двор. Аз веднага го последвах и от чисто любопитство реших да бръкна в мозъка му. Онова, което открих там, буквално ме втрещи.

— Заклинанията вършат добра работа в застрахователния бизнес, а? — попитах.

Той изхълца. Буквално.

— Значи слуховете за теб са верни — ахна той. — Аз… аз не… аз просто… — Грег Обърт стърчеше до обгорялата ми кухня и ме гледаше с увиснало чене.

— Всичко е наред — успокоих го. — Можеш да се преструваш, че не знам, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Жена ми ще умре, ако разбере — мрачно каза той. — Децата ми също. Аз просто искам да ги държа настрана от тази част на живота ми. Майка ми беше… тя беше…

— Вещица? — услужливо му помогнах аз.

— Ами… да. — Очилата му проблясваха на ранното утринно слънце, докато гледаше останките от кухнята ми. — Но баща ми винаги се е преструвал, че не знае, и макар че тя ме подготвяше да заема мястото й, аз най-много от всичко на този свят исках да бъда нормален човек. — Грег кимна в потвърждение на това, че е постигнал мечтата си.

Забих поглед в кафето. Слава богу, че имах какво да държа в ръцете си. Грег се самозалъгваше и си вярваше, но аз нямах намерение да му го казвам. Това лежеше на неговата съвест и не аз, а Господ щеше да го съди. Не че смятах методите му за лоши, но в подобна ситуация никой нормален човек не би прибегнал до такива. Да осигуряваш прехраната си (буквално) посредством магия, противоречи на правилата… не знам кои правила, но сигурно има такива.

— Аз съм опитен агент — каза той в своя защита, макар че аз не обелвах и дума. — Внимавам какво застраховам. Внимавам при оценяването на щетите. Не всичко се крепи на магия.

— О, да, разбира се — обадих се аз. Трябваше да кажа нещо, защото не исках да се взриви от тревога. — Така или иначе, късметът изневерява на хората. Подобни неща се случват непрекъснато, нали така?

— Независимо от заклинанията, които използвам — мрачно се съгласи той. — Шофират пияни. Пък и автомобилите се амортизират с течение на времето и стават аварии.