Мъртви на прага

Баракудата размени няколко бързи реплики с Хойт и Ралф и извика при себе си някаква дребна жена, която изглеждаше като премазана под огромната тежест на екипировката си. Хенеси посочи към неподвижното тяло в тревата, жената свали шлема си и коленичи до него. Огледа го, опипа го и накрая поклати глава. Чак тогава я разпознах — медицинската сестра на доктор Робърт Мередит, Джен Някоя-си.

— Кой е мъртвецът? — попита Баракудата. Не изглеждаше особено разтревожен.

— Нямам представа — едва чуто отвърнах аз с треперещ глас. Клодин прехвърли ръка през рамото ми и ме притисна до себе си.

До пожарната кола спря полицейска. От шофьорското място изскочи шериф Бъд Диърборн. До него се возеше Анди Белфльор.

— Опа! — изхълца Клодин.

— Аха — добавих аз.

Отнякъде се появи Чарлз, следван по петите от Бил. Вампирите впериха погледи в трескавата активност наоколо и едва минута по-късно забелязаха Клодин.

Дребната жена се изправи, нахлузи отново шлема си и извика:

— Шерифе, бъди така добър и извикай линейка да прибере трупа.

Бъд Диърборн даде знак на Анди и той веднага извади радиостанцията си.

— Един мъртвец не ти ли стига. Суки? — опита се да се пошегува Бъд Диърборн. Бил ядосано изръмжа.

Пожарникарите счупиха прозореца до масата за хранене, принадлежала още на прапрабаба ми, и в нощното небе се издигна облак искри. Пожарната кола се придвижи напред и точно в този момент ламариненият покрив над кухнята и верандата изхвърча във въздуха.

Къщата ми потъна в пламъци и гъсти облаци дим.

8.

Клодин стоеше от лявата ми страна. Бил мина отдясно и улови ръката ми. Тримата стояхме неподвижно и гледахме как пожарникарите пъхат маркуча през счупения прозорец. От задната част на къщата се разнесе звук от счупено стъкло, което значеше, че са строшили и прозореца над мивката. Докато пожарникарите се бореха с огъня, полицаите насочиха вниманието си към трупа. Чарлз смело пристъпи напред.

— Аз го убих — спокойно каза той. — Хванах го, докато палеше огъня. Имаше оръжие и ме нападна.

Шериф Диърборн приличаше повече на пекинез, отколкото на човек. Лицето му на практика изглеждаше вдлъбнато. Имаше кръгли и лъскави очи, които в момента излъчваха огромно любопитство. Кестенявата му коса, щедро изпъстрена със сиви кичури, бе вчесана назад. Изобщо нямаше да се изненадам, ако по време на разговора започнеше да лае.

— А ти кой си? — попита той вампира.

— Чарлз Туайнинг — учтиво отвърна гостът ми. — На вашите услуги.

Шерифът изсумтя, а Анди Белфльор завъртя отегчено очи. Не го очаквах от тях.

— И си присъствал на местопрестъплението, защото…?

— Отседнал е при мен — спокойно се намеси Бил. — Докато работи в „Мерлот“.

Очевидно мълвата за новия барман бе стигнала до ушите на шерифа, защото той просто кимна. Олекна ми, защото нямаше да се наложи да признавам, че Чарлз нощува в моя килер. Мислено благослових Бил за благородната лъжа. Очите ни се срещнаха за миг.

— Значи правиш самопризнание, че ти си убил този човек? — попита Анди. Чарлз кимна.

Анди повика жената в лекарска престилка, застанала до автомобила си. Дворът ми вече приличаше на служебен паркинг, без да броим пожарната кола. Новодошлата ме изгледа с любопитство, докато ме подминаваше, и се запъти към свитата до храстите фигура. Извади стетоскоп от джоба си, коленичи до група и притисна накрайника до няколко части от тялото.

— Да. Мъртъв като пън — извика тя.

Анди извади „Полароид“ от полицейската кола и направи няколко снимки на жертвата. Едва ли щяха да станат хубави на оскъдната светлина от светкавицата на фотоапарата и проблясъците от огъня. Онемяла от шока, стоях и зяпах Анди така, сякаш вършеше нещо много важно.

— Колко жалко. Щеше ми се да го попитам защо е запалил къщата на Суки — каза Бил, без да откъсва поглед от работата на Анди. Гласът му сякаш излизаше от хладилник.

— Може би от страх за безопасността на Суки съм го ударил твърде силно — каза Чарлз, опитвайки се да изглежда разкаян.

— Явно така е станало, понеже вратът му е счупен — каза лекарката и огледа бялото лице на Чарлз със същото внимание, което бе отделила и на мен. Изглеждаше малко над трийсет; средна на ръст, слаба, почти кльощава, с много къса червена коса. Приличаше на елф, или поне на елфите от моето въображение — мъничък чип нос, огромни очи и голяма уста. Думите й звучаха сухо и равнодушно, сякаш изобщо не се вълнуваше, че са я измъкнали от леглото посред нощ по такъв повод. Може би изпълняваше длъжността общински съдебен следовател, което значеше, че съм гласувала за нея, но въпреки това не си спомнях името й.

— Коя сте вие? — изчурулика Клодин.

Лекарката премести погледа си върху нея и примигна от изненада. В този безумно ранен час Клодин изглеждаше превъзходно — безупречен грим, яркочервен пуловер, черен ластичен клин, обувки и яке на черно-червени райета. Дългата й къдрава коса беше прибрана назад от челото с червени гребенчета.

— Аз съм доктор Линда Тонесен. А вие коя сте?

— Клодин Крейн — отвърна феята. За пръв път чувах фамилното й име.

— И по какъв повод сте на местопрестъплението, госпожице Крейн? — попита Анди Белфльор.