Мъртви на прага

— Благодаря ти — замаяно отвърнах аз. — Тара, колко мило от твоя страна. — Не изглеждаше добре, веднага ми направи впечатление, но точно в този момент нямах сили да мисля за чужди проблеми.

Двете си тръгнаха и аз им помахах вяло за довиждане.

След това дойде Тери Белфльор. Предложи ми да събори изгорялата част срещу символично заплащане, както и да извози отпадъците до общинското сметище. Каза, че може да започне веднага щом полицията даде разрешение, и за моя огромна изненада, ме прегърна по свое желание.

После пристигна Сам. Доведе го Арлийн. Той излезе от колата и остана загледан в къщата няколко минути. В пълно мълчание, със стиснати устни. Всеки друг мъж би казал: „Какъв късмет, че изпратих вампира у вас, а?“ Но не и Сам. Вместо това той попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Не ме уволнявай — усмихнах се аз. — Прощавай ми, когато идвам на работа в странно облекло.

Арлийн обиколи цялата къща, а после ме прегърна безмълвно.

— Лесна работа — отвърна той, все така сериозен. — Разправят, че подпалвачът бил член на Братството, а пожарът е нещо като наказание за теб… заради връзката ти с Бил.

— В джоба си имаше членска карта, а в храстите открихме туба с бензин — свих рамене аз.

— Но как е успял да те открие? Наоколо няма… — Гласът му изтъня и той млъкна, сякаш търсеше точните думи.

Мислеше си, също както и аз, че пожарът едва ли е бил предизвикан само заради връзката ми с Бил. При подобни „провинения“ — любовни или бизнес отношения с вампири — членовете на Братството обикновено заливаха мишените си със свинска кръв. Имаше доста подобни случаи. Най-известният от тях — с дизайнер от „Диор“, който подготвил пролетна колекция и наел за представянето й манекени вампири. Тези неща обикновено се случваха в оживените градове, където имаше големи „църкви“ на Братството и по-гъста вампирска популация.

Ами ако този подпалвач е бил нает от другиго? Ами ако членската карта за Братството е била пъхната в портфейла му, за да ни подведе?

Всяка от тези версии можеше да е вярна. Или всичките. Или никоя. Не знаех какво да си мисля и на какво да вярвам. Дали бях мишена на убиец, като при случая със свръхсъществата? И трябваше ли да се страхувам от куршум в мрака, след като пожарът не успя да постигне целта си?

Тази вероятност ми се стори толкова плашеща, че потръпнах от ужас и побързах да я изхвърля от главата си. Нямах желание да плувам в толкова дълбоки води.

Пожарният следовател от щатската полиция се появи още преди Сам и Арлийн да са си тръгнали. Аз тъкмо довършвах обяда, който Арлийн ми беше донесла. Хич не я бива в готвенето (меко казано, но не искам да бъда груба). Сандвичът ми се състоеше от евтина пушена наденица и жилав като пластмаса кашкавал. За пиене — кутийка подсладен второкачествен чай. Но тя все пак бе помислила за мен и си беше направила труда да ми ги донесе, заедно с рисунка от децата й. При тези обстоятелства щях да съм доволна и на комат сух хляб.

Арлийн по навик изпърха с мигли към пожарния следовател. Казваше се Денис Петибоун — слаб мъж, наближаващ петдесетте. Имаше фотоапарат, бележник и мрачен вид. На Арлийн й отне цели две минути разговор, за да изкопчи усмивчица от устните на господин Петибоун, а след още две минути кафявите му очи вече се наслаждаваха на извивките й. Преди да се качи в колата си, за да откара Сам, Арлийн вече притежаваше обещание от следователя, че ще се отбие в бара същата вечер.

Арлийн ми предложи да нощувам на сгъваемия диван в караваната й — много мило от нейна страна, — но аз отказах. Не исках да я притеснявам, а и така щях да си спестя редовния й сутрешен номер „закарай-децата-до-училище“. Уверих я, че има къде да отида. Бил едва ли щеше да ме изгони. Джейсън също спомена, че вратата му е широко отворена, ако имам нужда. А преди да си тръгне, Сам — за моя огромна изненада — каза:

— Можеш да отседнеш при мен, Суки. Без да се чувстваш задължена. Караваната ми е голяма, имам две свободни стаи. В едната даже има легло.

— Много мило от твоя страна — отвърнах аз с цялата си искреност. — Но ако го направя, всичко живо в Бон Томпс ще започне да ни сватосва. Благодаря ти все пак.

— А няма ли да се случи същото, ако останеш у Бил?

— Не мога да се омъжа за Бил. Не и законно — оборих го аз. — Освен това Чарлз също е там. Няма да сме сами.

— Масло в огъня — отбеляза Сам. — Така клюката става още по-пикантна.

— Ласкаеш ме; караш ме да се чувствам апетитна мръвка, достатъчна за двама вампири едновременно.

Сам се ухили, което автоматично свали десет години от възрастта му.

Чу се хрущене на чакъл под поредните автомобилни гуми и той погледна над рамото ми.

— Я виж кой идва — каза.

Огромен и много стар пикап спря на алеята в двора ми. Отвътре излезе Доусън, огромният върколак, изпълняващ длъжността телохранител на Калвин Норис.

— Суки — изръмжа той с толкова дълбок глас, че очаквах земята да завибрира под краката ми.

— Здравей, Доусън. — За малко да го попитам: „Ти пък какво правиш тук?“, но се спрях навреме. Щеше да прозвучи много грубо.