Мъртви на прага

— Излез от това състояние — прошепнах аз с надеждата, че останалите няма да ме чуят. Не им трябваше да знаят, че Клодин е свръхсъщество.

— Господи, каква жена! — обади се доктор Тонесен. Имаше почти същото замаяно изражение като вампирите, но бързо се взе в ръце и продължи по същество: — Линейката ще дойде да прибере… ъм… Джеф Мариот. Тук съм единствено защото радиостанцията ми беше включена, докато се прибирах след работа от болницата в Кларис. Трябва да се прибера и да поспя. Съжалявам за пожара, госпожице Стакхаус, но можеше и по-зле да е. — Тя кимна към трупа.

Докато тя се качваше в рейнджровъра си, при нас дотърча Баракудата. Познавах го от години — бе стар приятел на баща ми, — но за пръв път го виждах в ролята на командир на доброволния пожарникарски отряд. Въпреки студа по опушеното му лице се стичаха струйки пот.

— Суки, успяхме да потушим пожара — уморено въздъхна той. — Не е толкова зле, колкото може би си си очаквала.

— Не е ли? — изцвърчах аз.

— Не, миличка. Нямаш задна веранда и кухня… и кола, опасявам се. И нея е залял с бензин. Но останалата част от къщата си е наред.

Кухнята… единственото място, където би могло да има следи от смъртта на Деби. Сега дори следователите от канал „Дискавъри“ не биха могли да открият следи от кръв в обгореното помещение. Съвсем неволно избухнах в смях.

— Кухнята… — кисках се аз. — Цялата кухня я няма?

— Да — смутено отвърна Баракудата. — Надявам се, че имаш застраховка.

— О, да! — възкликнах аз и с мъка потиснах по-редния пристъп на смях. — Имам. Трудно ми беше да плащам вноските, но не исках да прекратявам застрахователната полица на баба. — Баба ми много държеше на тези неща, и слава богу! Познаваше твърде много хора, решили да спрат месечните си вноски с цел пестене на пари, а после претърпели огромни загуби.

— Кой е агентът ти? Веднага ще му се обадя. — Баракудата беше готов на всичко, за да спра да се смея. Ако му кажех да лае или да прави клоунски физиономии, сигурно щеше да го направи.

— Грег Обърт — отвърнах.

Нощта внезапно връхлетя съзнанието ми с цялата си тежест. Къщата ми изгоря (или поне част от нея). Някой желаеше смъртта ми. При мен живееше вампир, който се нуждаеше от сигурно скривалище през деня. Останах без кола. В двора ми лежеше мъртвец на име Джеф Мариот — човекът, запалил къщата и колата ми заради голи предразсъдъци. Направо страхотно!

— Джейсън не си е у тях — извика отдалеч Баракудата. — Звъннах му току-що. Предполагам, че ще иска тя да отиде при него.

— Тя и Чарлз… така де, Чарлз и аз ще я вземем с нас в моята къща — каза Бил. И неговият глас се носеше от същото разстояние.

— Не знам… просто не знам — колебливо се обади Бъд Диърборн. — Суки, ти съгласна ли си?

Имах няколко варианта за избор, но мозъкът ми отказваше да ги обмисли сериозно. Не можех да се обадя на Тара, защото не исках да виждам Мики. А в караваната на Арлийн и без мен имаше твърде много хора.

— Да, съгласна съм. — Дори собственият ми глас звучеше далечен и чужд.

— Добре. Важното е да знаем къде можем да те открием, ако се наложи.

— Суки, обадих се на Грег и му оставих съобщение на служебния телефон. Звънни му още утре сутрин — каза Баракудата.

— Добре — отвърнах.

И тогава всички пожарникари се изредиха да ми кажат колко много съжаляват. Познавах всеки един от тях: приятели на баща ми, приятели на Джейсън, редовни клиенти в бара, бивши съученици.

— Направихте всичко възможно — многократно повтарях аз. — Благодаря ви, че спасихте останалата част от къщата ми.

После дойде линейката, за да прибере подпалвача.

Дотогава Анди Белфльор вече беше открил туба с бензин в храстите, а по думите на доктор Тонесен ръцете на трупа воняха на бензин.

Не можех да повярвам, че някакъв непознат е решил да запали и къщата ми, и мен само заради предпочитанията ми към определен тип мъже. И точно в този момент, когато се замислих колко близо съм била до смъртта, изпитах задоволство, че злосторникът си получи заслуженото. Изпитах и благодарност към Чарлз за доброто дело. Може би дължах живота си на Сам и на неговата настоятелност да приютя вампира в къщата си. Ако Сам беше наоколо, щях да го засипя с благодарности.

Най-накрая тримата тръгнахме към къщата на Бил. Баракудата ме посъветва да не се връщам в моята до сутринта, и то само ако застрахователният агент и пожарният инспектор са успели да огледат щетите. Доктор Тонесен ме помоли да намина през кабинета й, ако се чувствам замаяна. Каза и други неща, но така и не запомних терминологията.

Гората тънеше в мрак, разбира се, а вече сигурно наближаваше пет сутринта. След първите няколко крачки Бил ме взе на ръце, но аз изобщо не се възпротивих, защото едва гледах от умора и тъкмо се чудех как ще намеря сили да прекося пеша гробището.

Свали ме от гърба си едва когато стигнахме къщата му.

— Ще успееш ли да се качиш по стълбите? — попита.

— Аз ще ти помогна — предложи Чарлз.