Мъртви на прага

— Невъзможно е — отвърнах. — Не съм включвала никакви електрически уреди.

— Трябва веднага да излезеш навън — настоя гласът. Някъде отдалеч се носеше непрекъснат пронизителен звук, който ме накара да се сетя за учебните пожарни тревоги в началното училище.

— Добре — казах аз с натежала глава от съня и пушека (който видях, след като си отворих очите). Една тогава осъзнах, че пронизителният звук се носи от детектора за дим. Из жълто-бялата ми спалня се носеха плътни сиви облаци пушек, досущ като зли духове. Нямах сили да следвам темпото на Клодин, затова тя ме издърпа от леглото и ме изнесе на ръце през входната врата. Никога не съм била носена на ръце от жена, но — разбира се — Клодин не е обикновена жена. Остави ме да стъпя на ледената трева в двора и аз мигновено се събудих. Очевидно не сънувах кошмар.

— Къщата ми се е запалила? — Все още не можех да дойда на себе си.

— Вампирът каза, че онзи човек я е запалил — кача тя и посочи към левия край на къщата. Само че аз, в продължение на една безкрайна минута, не можех да откъсна очи от ужасяващата гледка пред себе си — задната веранда и част от кухнята горяха, а огънят озаряваше нощта в червено сияние.

Насилих се да погледна към бегониите и видях проснат на земята човек. Чарлз стоеше на колене до него.

— Обадихте ли се на пожарната? — извиках и към двамата, докато тичах боса към къщата, за да огледам трупа. Бял, гладко избръснат, около трийсетгодишен. Не го познавах.

— О, не, изобщо не се сетих — смотолеви Чарлз. По негово време изобщо не е имало пожарни служби.

— А аз не си нося мобилния телефон — въздъхна Клодин, която бе рожба на модерната цивилизация.

— Тогава ще се наложи да вляза вътре и да го направя, ако телефонът все още работи — казах аз и се завъртях на пета. Чарлз се изправи и ме изгледа сърдито.

— Никъде няма да ходиш — отсече Клодин. — Ей, новият, ти тичаш достатъчно бързо и ще успееш да се справиш.

— Огънят е смъртоносен за вампирите — отвърна той.

Така си беше; изгаряха като факли при първата искра. Успях да потисна егоистичния порив да го накарам да влезе, защото много исках да взема отвътре поне палтото, чехлите и дамската си чанта.

— Иди да звъннеш от телефона на Нил — казах аз и посочих надясно. Той изхвърча като ракета, а щом се скри от погледа ми, аз се втурнах към къщата и успях да вляза, преди Клодин да е успяла да реагира. Димът беше станал още по-гъст, а в кухнята, на няколко метра от мен, се виждаха пламъци. Уплаших се и осъзнах грешката си. Изобщо не трябваше да се връщам в къщата. Опитах се да запазя самообладание и се огледах за чантата си. Намерих я на обичайното й място в спалнята, а палтото ми лежеше върху стола в ъгъла. Не успях да намеря чехлите си, но трябваше да се махна оттам незабавно. Измъкнах чифт чорапи от чекмеджето на скрина и изхвърчах от спалнята с насълзени очи. Кашлях и се давех, но инстинктивно посегнах наляво, за да затворя вратата към кухнята. После си плюх на петите и хукнах към входната врата, но се спънах и паднах върху един стол във всекидневната.

— Глупачка! — изруга феята Клодин и аз изпищях. Тя ме грабна през кръста и отново ме изнесе през входната врата, стиснала ме под мишница като навит на руло килим.

Писъците и кашлицата блокираха дихателната ми система за минута-две — напълно достатъчно време на Клодин да ме отведе на безопасно разстояние от къщата. Настани ме на тревата и нахлузи чорапите върху босите ми крака. После ми помогна да се изправя и да напъхам ръцете си в ръкавите на палтото. Аз го закопчах и блажено й се усмихнах.

Клодин за втори път се появяваше от нищото, за да ми спаси живота. Първия път заспивах на волана след един много дълъг и изморителен ден.

— Изобщо не ми е лесно с теб — засмя се тя, но вече не толкова искрено.

Лампата в коридора на къщата угасна. Предположих, че или бушоните са гръмнали, или пожарната служба е изключила електричеството.

— Съжалявам — измърморих аз. Нищо друго не ми дойде наум, макар да не разбирах защо трябваше да се извинявам на Клодин, след като не нейната, а моята къща гореше. Исках да изтичам в задния двор за по-добра видимост, но Клодин ме стисна за лакътя.

— Не се приближавай — отсече тя. Опитах се да измъкна ръката си от хватката й, но не успях. — Чуй, колите пристигат.

Вече се чуваха сирените на пожарните коли и аз мислено благослових всеки човек, който идваше да ми помогне. Пейджърите на всички доброволци се бяха разнищели и те бяха скочили от топлите си легла, за да ми се притекат на помощ.

„Баракудата“ Хенеси, шеф на брат ми, паркира колата си на алеята, изскочи отвътре и хукна към мен.

— Вътре има ли други хора? — извика той. Зад неговия автомобил спря пожарна кола и новичкият ми чакъл се разхвърча наоколо.

— Не — отвърнах.

— Има ли газови бутилки?

— Да.

— Къде?

— В задния двор.

— Къде е колата ти, Суки?

— Отзад — отвърнах. Гласът ми започваше да трепери.

— Газова бутилка в задния двор! — изкрещя Баракудата през рамо.

Чу се вик в отговор, последван от бурна активност. Разпознах Хойт Фортънбъри и Ралф Тутън, плюс още няколко мъже и две жени.