Мъртви на прага

Патрик Фърнан се надигна от скамейката и се запъти към аналоя. На походката му й липсваше финес, заради излишните килограми, но речта му определено се различаваше от клишираните елегии на предишните двама оратори.

— Полковник Флъд беше забележителен мъж и велик водач — започна Фърнан. Ораторските му способности надминаваха очакванията ми. Или речта му беше написана от образован човек. — В нашата братска общност той бе човекът, който винаги ни насочваше в правилната посока и определяше целите, които трябваше да се постигнат. С течение на годините той често споменаваше, че това е работа за младите.

Плавен преход от надгробно слово към агитационна реч. И аз не бях единствената, която забеляза това; въздухът в църквата завибрира от едва доловими движения и приглушени коментари.

Патрик Фърнан изпита леко смущение от реакцията на присъстващите, но въпреки това продължи смело напред.

— Неведнъж съм уверявал Джон, че няма по-подходящ от него за този пост, и все още съм убеден в това. Без значение кой ще заеме мястото му, Джон Флъд никога няма да бъде забравен. Аз винаги ще се гордея, че той многократно ми е гласувал доверие и че дори ме наричаше негова дясна ръка. — С тези няколко изречения продавачът на мотоциклети обяви желанието си да заеме мястото на полковник Флъд като водач на глутницата.

От дясната ми страна Алсид кипеше от гняв. Ако не седяхме на първата редица, сигурно щеше да ми подхвърли някой и друг коментар по адрес на Патрик Фърнан. От другата страна на Алсид седеше Кристин. Лицето й изглеждаше като изваяно от слонова кост. Явно и тя полагаше усилие да овладее емоциите си.

Бащата на Алсид изчака около минута, преди да заеме ораторското място. Очевидно ни даваше време да прочистим лошия вкус в главите си, преди да започне речта си.

Джаксън Ерво, заможен земемер и върколак, ни предостави щедрата възможност да огледаме отлежалата красота на лицето му и чак тогава се обърна към избирателите си:

— Скоро няма да срещнем човек като Джон Флъд. Човек, чиято мъдрост с била калена и изпитана през годините… — О, не, старият Джаксън изобщо нямаше задни помисли, дума да не става!

Изключих съзнанието си за останалата част от службата и се вглъбих в собствените си мисли. Имах достатъчно храна за размисъл.

Всички станахме на крака, когато Джон Флъд — полковник от военновъздушните сили и водач на глутница — напусна църквата за последен път. Не обелих и дума по пътя до гробището, стоях до Алсид по време на погребалната служба, изтърпях докрай церемонията по поднасяне на съболезнования и когато всичко това приключи, се настаних в колата.

Оглеждах се за високия мъж, но така и не го видях на гробището.

По обратния път към Бон Томпс Алсид очевидно не искаше да нарушаваме приятното си мълчание, само че аз имах въпроси, които чакаха отговор.

— Как разбра? — попитах.

Той дори не се опита да се престори на неразбрал.

— Когато дойдох у вас вчера, усетих едва доловима нейна миризма пред входната ти врага. За останалото се сетих сам.

И през ум не ми мина подобна възможност.

— Едва ли щях да я подуша, ако не познавах Деби толкова добре — уточни той. — Говоря за входната врата. В къщата не усетих нищо.

Значи все пак от чистенето ми е имало някаква полза. Просто имах късмет, че Джак и Лили Лийдс бяха нормални хора с нормално обоняние.

— Искаш ли да знаеш какво се случи?

— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Познавам Деби и съм сигурен, че ти просто не си имала друг избор. Долових нейната миризма в твоята къща. Тя сама с дошла при теб.

Но въпреки това не усетих подкрепа в гласа му.

— Тогава Ерик все още живееше при теб, нали? Може би той го е извършил? — обнадеждено попита той.

— Не — отвърнах.

— Може би вече искам да ми разкажеш цялата история.

— А може би аз вече не искам да ти я разкажа. Или ми вярваш, или не. Или ме смяташ за човек, способен да убие жена без сериозна причина, или не. — Честно казано, недоверието на Алсид ме обиди много повече, отколкото предполагах. Постарах се да стоя настрана от мислите му, защото се страхувах, че може да чуя нещо още по-болезнено.

Алсид направи няколко опита да завърже разговор на други теми, но аз се затворих в себе си. Щом свърнахме по отбивката към моята къща, изпитах огромно облекчение и едва дочаках да спрем, за да изхвърча от колата.

Но Алсид вече ме следваше по петите.

— Все ми е едно. — Гласът му звучеше като ръмжене.

— Какво? — Стоях пред входната врата с ключ в ръка.

— Не ми пука.

— Не ти вярвам. Изобщо.

— Какво?

— Алсид, твоите мисли са по-трудни за четене от тези на обикновените хора, но усещам съмненията в главата ти. И тъй като ме помоли да помогна на баща ти, ще ти кажа следното: Патрик Как-му-беше-името е намислил да извади наяве хазартните проблеми на баща ти, за да го представи като неподходящ кандидат за водач на глутницата. — Няма нищо по-коварно и по-свръхестествено от истината. — Прочетох мислите му още преди да ме помолиш за това. А сега ти казвам сбогом. Не искам да те виждам много, ама много дълго време.