Мъртви на прага

— Хммм… — рече Кристин, след като ме удостои с дълъг многозначителен поглед. — Тя имаше твърде голямо самочувствие, а дори не беше върколак. — В гласа на Кристин се долавяше презрението на върколаците към останалите свръхсъщества. (Защо изобщо си правиш труда да се трансформираш, щом не можеш да приемеш вълчи облик? Чувала съм тази реплика от устата на върколак.)

Периферното ми зрение регистрира смътен проблясък от обръсната глава и аз пристъпих леко наляво, за да огледам притежателя на лъскавия череп. Виждах този мъж за пръв път през живота си. Със сигурност бих го запомнила — много висок, по-висок от Алсид и дори от Ерик, с широки рамене и мускулести ръце. Имаше тъмен слънчев загар, който се виждаше съвсем ясно, тъй като непознатият носеше черна копринена риза без ръкави, затъкната в черен панталон, и лъснати до блясък официални обувки. Мразовитият януарски ден не му правеше никакво впечатление. Всички присъстващи се стараеха да стоят настрана от него.

Докато го оглеждах, непознатият сякаш усети вниманието ми и се обърна точно към мен. Имаше правилен, едър нос и гладко избръснато лице, досущ като главата му. От това разстояние очите му изглеждаха черни.

— Кой е този? — попитах Кристин. Внезапният порив на вятъра заглуши гласа ми и разлюля живия плет около църквата.

Кристин хвърли поглед към мъжа, но не отговори, макар че със сигурност го познаваше.

Сред свръхсъществата започнаха да се появяват и обикновени хора и дворът на църквата постепенно се изпълни с народ. Пред входа застанаха двама мъже в черни костюми. Кръстосаха ръце пред гърдите си и този отдясно кимна на Джаксън Ерво и Патрик Фърнан.

Двамата кандидати, заедно с придружителките си, застанаха един срещу друг в основата на стълбите. Събраните върколаци минаваха покрай тях и се качваха по стълбите към църквата. Някои кимваха на единия, други — на другия. Имаше и неутрални, които кимаха и на двамата. Въпреки че редиците им бяха оредели след неотдавнашната война с вещиците, преброих двайсет и пет чистокръвни възрастни върколака — доста голяма глутница за толкова малък град като Шривпорт. Може би близостта на военновъздушната база имаше нещо общо с това.

Всеки, който минаваше между двамата кандидати, бе чистокръвен върколак. Видях само две деца. Естествено, някои родители можеше да са завели децата си на училище, вместо на погребение. Но аз имах чувството, че започвам да разбирам казаното от Алсид преди време: безплодието и високата детска смъртност върлуваха като епидемия сред върколаците.

По-малката сестра на Алсид, Джанис, се бе омъжила за човек. Тя самата никога не се трансформираше, тъй като не беше първородно дете. Рецесивните върколашки белези на сина й, по думите на Алсид, биха могли да се изразят в неимоверна физическа сила и способност за бързо оздравяване. Много професионални атлети идваха от семейства, чийто генетичен фонд съдържаше определен процент върколашка кръв.

— Тръгваме след секунда — измърмори Алсид. Стоеше до мен и внимателно оглеждаше преминаващите лица.

— Напомни ми да те убия по-късно — прошепнах аз с абсолютно спокойно изражение на лицето. — Защо не ми каза нищо?

Високият мъж се качи по стълбите с удивителна грация и целеустременост, поклащайки ръце около огромното си тяло. Когато се изравни с мен, обърна глава и погледите ни се срещнаха. Имаше много тъмни очи, но все още не можех да определя цвета им. Усмихна ми се.

Алсид усети разсейването ми и ме докосна по ръката. После се наведе и прошепна в ухото ми:

— Имам нужда от твоята помощ. След погребението трябва да откриеш възможност да влезеш в съзнанието на Патрик. Намислил е нещо. Иска да провали баща ми.

— Защо просто не ме помоли за това по-рано? — смутено отвърнах аз. Почувствах се обидена.

— Защото не исках да те притискам… не исках да го правиш по задължение!

— Защо реши така?

— Знам, че ти си убила Деби.

Сякаш ми зашлеви шамар. Изчаках да се съвзема от шока и чувството за вина и чак тогава прошепнах:

— Ти се отрече от нея. Какво значение има за теб?

— Никакво — каза той. — Никакво. За мен тя вече беше мъртва. — Не му повярвах и за миг. — Но ти реши, че ще го приема много тежко, затова не ми каза нищо. Сметнала си, че си ми длъжница.

Ако имах оръжие в чантата, щях да се изкуша да го извадя.

— Не ти дължа абсолютно нищо — казах. — Сега разбирам защо дойде да ме вземеш с колата на баща си. Просто си знаел, че след тези твои думи ще се кача в колата си и ще изчезна.

— Не — отвърна той. Продължавахме да шепнем, но нашата интензивна размяна на реплики вече привличаше любопитни погледи. — Е, може и да си права. Връщам си думите назад. Не ми дължиш нищо, моля те, забрави го. Работата е там, че баща ми си има неприятности и аз съм готов на всичко, за да му помогна. А ти можеш да помогнеш.