Мъртви на прага

Насилих се да му отговоря любезно. Не виждах смисъл да съм груба.

— Мислиш ли, че Ерик би имал нещо против да съм тук? — попита Чарлз, след като свърнах по тесния общински път.

— Това не му влиза в работата — отсякох аз. Ядосах се, че Чарлз се интересува от мнението на Ерик.

— Той често ли идва да те навестява? — продължи да разпитва той. Необичайната му настойчивост ме изненада.

Отговорих му чак когато паркирах колата зад къщата.

— Слушай какво — казах. — Не знам какво си чул, но той не е… ние не сме… в такива отношения. — Чарлз ме погледна в очите и запази тактично мълчание, докато отключвах задната врата.

— Чувствай се като у дома си, разглеждай на спокойствие — казах аз, след като го поканих да влезе. Вампирите обичат да са наясно с всички входове и изходи. — После ще ти покажа къде ще спиш.

Докато вампирът любопитно оглеждаше скромната къща, която семейството ми е обитавало толкова много години, аз оставих палтото си на закачалката и отнесох чантата си в спалнята. Попитах Чарлз дали иска кръв, а на себе си направих сандвич. Винаги държа по някоя и друга бутилка 0+ в хладилника и той с удоволствие седна да я изпие, след като внимателно огледа дома ми. Новият ми съквартирант излъчваше спокойствие въпреки вампирската си природа. Не се влачеше след мен и изобщо не ми досаждаше.

Показах му скривалището под капака в килера на спалнята за гости. Обясних му как работи дистанционното на телевизора, показах му скромната си филмова колекция и лавиците с книги във всекидневната.

— Сещаш ли се за нещо друго, от което би могъл да имаш нужда? — попитах. Баба ме е възпитала правилно, макар че едва ли някога си с представяла, че един ден ще посрещам вампири в къщата й.

— Не, благодаря, мис Суки — любезно отвърна Чарлз. Дългите му бели пръсти потупаха превръзката на окото му; стар негов навик, от които ме побиха ледени тръпки.

— Тогава, ако позволиш, ще ти пожелая лека нощ. — Чувствах се уморена, а разговорите с почти непознат са изтощителна работа.

— Разбира се. Спокойни сънища, Суки. А ако реша да се поразходя из гората…

— Разхождай се, където искаш — прекъснах го аз. Имах резервен ключ за задната врата и побързах да го извадя от чекмеджето в кухнята, където държах всичките си ключове. Чекмеджето за дреболии, изпълнявало тази роля в продължение на осемдесет години, тъй като кухнята е била пристроена към къщата доста по-късно. Вътре имаше поне сто ключа. Най-старите от тях изглеждаха доста странно. По-новите — тези от моето поколение — бяха сортирани и надписани лично от мен. Ключът за задната врата висеше на розов ключодържател с логото на застрахователната ми компания „Пеликан Стейт“.

— Като приключиш с разходката и решиш да си лягаш, пусни и резето, ако обичаш.

Той кимна и взе ключа.

Обикновено е грешка да изпитваш съчувствие към вампир, но Чарлз излъчваше някаква необяснима тъга, която докосна сърцето ми. Стори ми се самотен, а в самотата има нещо много трогателно. Изпитвала съм я на гърба си. Лично за себе си бих отричала категорично, че съм трогателна или жалка, но когато наблюдавах чуждата самота, неизменно ме заливаше съчувствие.

Почистих грима от лицето си и навлякох розовата си пижама. Измих зъбите си в полузаспало състояние и със сетни сили се проснах на високия стар креват, в който бе спала баба ми чак до смъртта си. Завих се с юргана, шит от прабаба ми и бродиран от сестра й Джулия. И макар на практика да бях сама на този свят — ако не броим брат ми Джейсън, разбира се, — семейството ми бдеше над мен, докато заспивах.

Най-дълбоко спя около три сутринта. И точно тогава се събудих от нечия силна ръка върху рамото си. Събудих се за секунди от шока, все едно някой ме хвърли в басейн със студена вода. И преди да съм се парализирала от страх, замахнах с юмрук, но напразно — китката ми заседна между нечии ледени пръсти.

— Не, не, не, шшшт — чу се остър шепот от мрака. Британски акцент. Чарлз. — Някой дебне около къщата ти, Суки.

Дъхът ми свистеше като парен локомотив. Искрено се надявах да не получа сърдечен пристъп. Притиснах длан върху гърдите си, сякаш исках да уловя сърцето си, ако реши да изхвръкне оттам.

— Легни! — прошепна в ухото ми той и приклекна до леглото. Отпуснах се върху възглавницата и стиснах очи. Горната дъска на леглото се намираше между двата прозореца в спалнята, така че който и да дебнеше отвън, нямаше да успее да разгледа лицето ми. Старателно се преструвах на заспала. Опитах се да мисля, но се страхувах твърде много и нищо не се получаваше. Ако наоколо обикаляше вампир, той — или тя — нямаше как да влезе без покана, освен ако не беше Ерик. Аз всъщност не анулирах ли поканата му? Не си спомнях. А трябва да помниш такива неща, нахоках се мислено.

— Замина си — едва чуто прошепна Чарлз.

— Какво става? — попитах аз също толкова тихо. Или поне така се надявах.

— Не знам, навън е твърде тъмно. — Ако и вампир не може да види нищо в тъмното, значи е много, ама много тъмно. — Ще изляза да огледам.

— Не — трескаво казах аз, но твърде късно, уви!