Марс плюс

Буум! Самоходът удари нещо със задния си край. Сблъсъкът беше доста силен, но не толкова мощен, че да ги нарани. Лоул все още не виждаше нищо отпред.

— Какво… — започна той.

— Мисля, че току-що се скачихме.

— Но няма нищо в…

— Нашият шлюз е отзад — киборгът протегна палец над рамото си назад. Тъмното му лице май се усмихваше. — Мисля, че някой отвън знае това.

И тримата едновременно се обърнаха към задната част на кабината. Без да й заповядат, ключалката се завъртя и вътрешната врата се отвори. Отвъд нея имаше ярко оцветен, предназначен за хора коридор, облицован със заоблени панели от сива пластмаса. Изглеждаше като вход за проверка при нулева гравитация. От липсата на свистящ вятър в ушите им, Митсуно предположи, че в коридора има въздушно налягане.

— Това е покана, предполагам — каза Деметра, — но ще откажа.

— Аз също — присъедини се и Лоул.

Киборгът застина като статуя с поглед, фиксиран върху първия завой на коридора, който скриваше останалата му част от зрителното поле. Митсуно се зачуди какви ли електромагнитни сигнали засичат електронните осезания на Торауей. Все още изглеждаше отпуснат, без знак, че механическите му мускули се борят с тихите команди на мрежата.

— Можем да чакаме тук — каза накрая той. — Не знам колко дълго…

Сякаш за да се включи в разговора, конзолата издаде скърцащо бръмчене. Нещо отвътре се изпразваше и се претоварваше с волтажи, които контролните схеми на самохода не можеха да издържат. Металните панели в предния край започнаха да прогарят коляното на Митсуно. По някакъв начин кожухът на пулта пренасяше претоварването. Скоро паренето се превърна в горене.

— Приятели… — извика Лоул като рязко дръпна коляното си и скочи към тавана на кабината.

От клавишите в горната повърхност на конзолата започна да излиза дим. В началото беше едва видима бяла пара, но бързо се превърна в плътен черен пушек с летящи парцали от полустопена пластмаса. Въздухът стана тежък от острата миризма на стопени полимери и озон.

Деметра се закашля и бързо започна да откопчава ремъците, които я придържаха към седалката. С ръце, поставени пред устата тя се преви и гмурна лицето си още по-дълбоко в кълбата пушек. Торауей се освободи и я хвана за раменете, извеждайки я по-далеч от засипващите ги сажди.

— Вече нямаме избор — каза той.

— Да — съгласи се Митсуно. Ако електрическият огън не ги отровеше на момента, то просто щеше да изяде кислорода им. И в двата случая се налагаше да отстъпят надолу по тръбата — в посоката, желана от мрежата. Тя бе готова да унищожи самохода, само и само да ги прогони. Лоул разбра целта й — да изгори мостовете зад тях и по този начин да елиминира евентуалните им пътища за бягство.

Двамата понесоха задушаващата се жена към по-чист въздух. След това те се подредиха един зад друг пред рамката на шлюзовата врата и се понесоха надолу по тръбата.

Тарсис Монтс, Ниво 1, Тунел 15, 20 юни

Елън побягна по рампата, прегърнала пакета, съдържащ модулите с памет на Лета. Д-р Лий я следваше отблизо, оплетен в кабелите, които свързваха неоформения глас на кибера, визуалния интерфейс и контактите за вход и изход. Уили Лао завършваше колоната, държащ кутията за централния процесор. Носеше я с две ръце, както го бяха инструктирали.

Сорбел тичаше и подканяше останалите двама да бързат, защото беше сигурна, че мрежата вече е огледала инфилтрирания мозък на Деметра Кафлън и знае всичките им планове. Единствено съществуването на летаргичния вирус бе останало скрито от земната жена, но Лоул знаеше за него. Ако мрежата имаше Лоул, тя имаше всичко. И щом веднъж сглоби фактите — за човешкия бунт в Тарсис Монтс и за тяхното оръжие, — щеше да бъде само въпрос на време — измерено вероятно в милисекунди — преди да предприеме защитни действия.

Елън се страхуваше не само от възмездието, но и от неспособността й да предскаже неговия източник и посока. Мрежата не беше човек, дори не беше проектирана съзнателно от човек, така че не можеше да очаква, че ще реагира по предсказуеми човешки модели. Машинният подход към проблема за самозащита можеше да се прояви по най-различни начини и да достигне до неочаквани заключения. Сорбел не се боеше само за себе си и Лоул. Страхуваше се, че мрежата ще започне отмъщението си като унищожи космическите фонтани, за да изолира Марс и след това бавно да отрови или задуши всичките хора, живеещи в тунелните комплекси. Машините може би се отнасяха към човечеството със същото пренебрежение, както хората към бактериите и синьо-зелената алгая, от които бе еволюирал собственият им вид преди един милиард години. Времевата скала вероятно бе същата — ако се смятат за равни вековете на човешката мисъл с наносекундите, необходими на компютрите.