Марс плюс

— Тогава му се обади. Не, предполагам, че не можеш. — Използването на мрежата, за да открият Лоул, щеше да ги разкрие. Елън се опита да събере мислите си и да игнорира топлата течност, стичаща се по пръстите й. — Провери ли в хотела на Кафлън?

— Не се е връщала там.

— А външните шлюзове? Лоул мислеше, че тя ще поеме нататък.

— Да, нагоре към вратите — кимна Уили. — Няма записи някой да е преминавал през последните четири часа.

Елън беше озадачена.

— Колко души можем да съберем?

— В този час? Може би… петнайсет.

Недостатъчно, за да се проверят визуално 20 000 кубични метра реши тя. Не и за ден. Даже и за седмица.

Спри малко и обмисли нещата едно по едно, каза си Елън. Ако Лоул не е открил досега Деметра, щеше или да се върне в тайната стая, или да изпрати някой с лошите новини. Ако я беше открил, щеше да я доведе обратно тук или да я скрие на някое безопасно място и да се обади. И в двата случая това щеше да се е случило отдавна. Следователно Лоул можеше да се счита за изчезнал.

— Изчезнал — беше евфемизъм на собствения й мозък. Сорбел шокирана разбра това. Мрежата управляваше Деметра по същия начин, както Джори и корееца. Ако Лоул се е сблъскал с нея, то тогава имаше само две възможности — или е мъртъв, или е пленник на мрежата и скоро ще бъде свързан и ще разкаже на машината всичко, което знае. Елън не приемаше нито една от двете възможности. Не и за нейния Лоул! Но какво може да направи, за да го спаси?

Добре… ако е все още затворник, може би тя ще има време да се намеси, преди и той да се превърне в още един ходещ мъртвец.

Д-р Лий все още вадеше парчета кост от гърлото на Те Джинг. Елън извади пръста си и процепът се затвори.

— Хей! Какво правиш?

— Засега забрави за това. — Тя изтри ръка в ръкава си. — Трябва да преместим Лета.

— Но този човек ще…

— Умре, знам. — Тя разучаваше кабелите около грубия централен процесор на компютъра, модулите за паметта и останалия инвентар на периферията. Искаше да направи възможно най-малките прекъсвания, за да сглоби после един работещ кибер, който тримата можеха да носят. — Както и Лоул ще умре, ако не изнесем тази машина навън.

— Къде ще я носим? — попита докторът.

— Някъде, където можем да установим стабилна връзка с мрежата, за предпочитане по радиото.

— Защо?

— За да започнем да предаваме кодовете за достъп.

Д-р Лий погледна надолу към операционната маса. Гърлото на Те Джинг почти не кървеше и гръдният му кош беше неподвижен. Елън знаеше какво мисли докторът — толкова много смърт тази нощ, толкова много грешни ходове.

Уей Ликсин въздъхна.

— Така или иначе, не мога да му помогна.

На изхода Лао зарови лице и се обърна.

— Уили — плесна с ръце Елън, — нуждаем се и от теб.

Тарсис Монтс, Космическия фонтан, 20 юни

— Съжалявам, Деметра — каза Роджър. Беше се успокоил и сега седеше с кръстосани крака пред пулта в една малко по-човешка стойка. Кафлън даже си въобрази, че долавя съжаление в механичния му глас.

— Къде ни водиш? — попита тя.

Всичко, което виждаше през страничния прозорец на самохода, бяха звездите — блестящи точки в черното небе. Изглежда, пътуването нагоре по фонтана бе върнало времето назад и подминало изгрева. Слънчевата светлина, попадаща под ъгъл спрямо външния корпус на самохода, не можеше да заслепи полето от скъпоценни камъни под тях.

— Не ви водя аз… — започна киборгът. — Добре, вече не. Бях под външен контрол, очевидно от кибернетичния възел, който наричате „мрежа“. Какъв е… са… плановете им, никога не съм бил наясно. Знам само, че сме изстреляни с космическия фонтан в ниска марсианска орбита. Оттук… не знам…

— Долу, в тунелите, говореше за безопасно място — отбеляза Лоул. — Какво имаше предвид?

— Не знам… Помня, че ми изглеждаше като място, контролирано от мрежата. Където няма друга личност… персона?… разум?… който да се меси в намеренията й спрямо вас.

— Спрямо нас — натърти Деметра.

Тъмните устни на полковника се разтеглиха в усмивка и тя разбра, че Роджър е благодарен, задето е включен в тяхната задруга. Внезапно Деметра разбра колко ужасно се е чувствал, скитащ на открито в продължение на десетилетия в компанията единствено на машини и полуизкормени хора. Това може би беше първия път, когато имаше обща цел с човешки същества от почти петдесет години насам.

— Отиваме в новата слънчева станция — каза Лоул. — Поне трябва да е там.

— Разбира се! — Деметра за момент беше забравила за мистериозната конструкция. — Онази, която машините строят дистанционно. Но има ли на борда й място за хора? Място, където можем да дишаме? Мислех, че е с външни повърхности и открити структури.

— Посетила си я с прокси, нали?

— По погрешка. Но си спомням машина, която строеше начупена стена от тежки метални панели. Може би някаква капсула, поддържаща средата за живеене, въпреки че останах с впечатлението от наистина „дебели“ плочи и… о, да — двойни стени, подобно на изолиращите слоеве или на…

— Ракетен двигател — подсказа Торауей. — По-точно, окислителна камера.

— Защо мислиш така? — учуди се Деметра.

— Трениран съм за астронавт.