Марс плюс

Роджър се разхождаше по средата на улицата в едно приятно предградие. От двете страни имаше широки зелени поляни, които се спускаха до циментовите прегради и се разделяха от асфалтиран път, широк колкото две коли, ограден с ниски плетове. Белите къщи бяха със сини и зелени первази, включително и кепенците, които бяха твърде тесни да прикрият прозорците. Всъщност те така или иначе бяха заковани за дървените дъги над рамките. Всички тези къщи бяха заобиколени с по четвърт акър градина. Повечето бяха в стил ранчо, но тук-там имаше двуетажни холандски колониали, които изглеждаха малко не на място в тази облагородена прерия. Слънцето беше високо, много по-ярко и силно от това на Марс. Лъчите му падаха мощно и хранително върху крилете на Роджър. Бяха вкусни.

Улицата му беше позната, въпреки че последния път, когато бе вървял по нея, беше през зимата, почти в полунощ. Това беше Тонка, жилищният квартал, където бяха живели с Дори. Домът вдясно беше негов… Някога е бил негов.

Той извървя десетте метра по калдъръмената пътека до предния вход. Оцветената в бяло дъбова врата с шест вдлъбнати пластини, блестяща пиринчена дръжка и резе, беше отворена. Той я бутна леко с ръка.

— Здравей, скъпи — женският глас беше познат и ведър, но сякаш идваше отдалеч. — Аз съм в игралната.

Това беше странно, тъй като Торауей не можеше да си спомни да е имал „игрална“ в къщата си. Кабинет — да. В него четеше и водеше рядката си кореспонденция. Но нищо подобно на „игрална“. Знаейки, че е в нещо като сън, той тръгна към работната си стая.

Стаята беше тъмна, заради пуснатите завеси. Бюрото, люлеещият се стол и масата с керамичната лампа — всичко беше изчезнало. На тяхно място имаше голяма билярдна маса, а светлината, идваща от двете висящи лампи с непроницаеми конични абажури, се отразяваше в повърхността на масата. Дороти беше до нея с гръб към Торауей и с билярдна щека в ръка. Това го озадачи, защото, доколкото знаеше, тя никога не е играла билярд и по принцип мразеше всички игри в стая. Беше привърженик на откритите спортове, като волейбол край езеро. Особено ако можеше да танцува наоколо и да показва новите си бикини.

Тя се обърна и му се усмихна. Не беше Дори. Лицето и фигурата бяха нейните, но русата коса и живите кафяви очи принадлежаха на Сюли Карпентър — втората жена на Роджър. Досега компютърът на гърба му и подчинените му системи никога не бяха показвали изображението й пред Торауей. Внезапно Роджър се ядоса.

— Чакай малко — каза Сюли. — Трябва да направя този удар.

Тя се обърна и се наведе над масата, опъвайки скъсаните си дънки. Червената копринена риза, вързана под гърдите й, разкриваше бялата кожа на корема й. Пръстите на лявата й ръка бяха разперени като крайниците на паяк върху зеленото сукно. Неволно Роджър се наведе настрани, за да види какво прави. Масата имаше равни страни и прави ъгли без джобове. Вместо петнайсет многоцветни топки, имаше само три — една бяла и две червени. Червените се въртяха самостоятелно, без тя да ги е удряла, и правеха или по половин оборот, или две дълги завъртания за всяка отделна ротация на бялата. Роджър разпозна играта „пул“. Целта бе така да изпратиш бялата топка, че тя да удари двете червени. А ако не се получи, да оставиш трите в такава конфигурация, че да попречиш на противника да направи успешен удар. Сюли сигурно щеше да има затруднения със самостоятелно въртящите се топки. Сюли леко удари с щеката бялата топка и я изпрати встрани. Тя се блъсна в едната, после в другата, променяйки въртенето си, но запазвайки паритета — половин, едно, две.

Сюли се изправи и му се усмихна:

— Понякога е много трудно, нали знаеш?

В планините Чизос

Деметра се разхождаше по някаква тясна пътека покрай мескитови храсталаци. Слънцето напичаше гърба й, а лекият ветрец развяваше неприбраните й коси. Кърпата под старата й филцова шапка се беше просмукала с пот. Една тънка вадичка се спускаше по врата и продължаваше надолу по гърба й. Беше летен ден, точно по обяд, съвсем неподходящо време за разходки навън. Нещо привлече погледа й на половината път — един ястреб се носеше високо над ридовете, разперил перата си като дълги нокти. За момент помисли, че е лешояд, надушил плячка.

След стотина метра видя колиба. Беше малка, с комин, изграден от кръгли речни камъни, споени с глина. Покривът беше от сурови дъски, като остатъците от последното им боядисване се виждаха единствено над входната врата. Всичко останало бе направено от старо, сиво дърво. Беше… скришното място на дядо Кафлън в края на Националния парк „Биг Бенд“ близо до Рио Гранде. Къщичката не се бе променила от годините. Не и откакто беше тук за последен път като малко момиче. Деметра прекоси малката площадка пред вратата и стъпи върху креозотната релса, която бяха използвали при изграждането на трите стъпала. Вратата беше отворена, наполовина извадена от ръждясалите стоманени панти. Тя леко я бутна с пръст.

— Ехей? — извика.

— Влизай, скъпа. За бога, защо си тръгнала в този пек? — гласът беше на деди — гробовен, точно както го помнеше.