Марс плюс

— Да — съгласи се тя. — Трябва да е двигател. И то голям, ако се съди по закривената му външна стена.

— Това потвърждава нещо казано от Джори — допълни Лоул. — Мрежата инсталира двигател на слънчевата платформа. Допълни, че това се извършва в момента.

— Така е казала мрежата — усъмни се Деметра.

— Не, след като го упоихме и прекъснахме връзките му с мрежата. Тогава говореше истината.

— Мрежата се кани да ни качи на борда и да ни отпрати нанякъде — заключи Деметра. — Някъде в безопасност. Къде може да е това? Обратно на Земята? Навън към Астероидния пояс? На спътника Европа?

— Каквото и да е решила — каза Лоул, — по-добре е да го направи веднага. Ако Елън разбере, че сме взети като заложници, ще започне да действа.

— Какво може да направи? — сви рамене Деметра.

— Разполага с вирус, вграден дълбоко в марсианските възли. Разпръснат е из множество кибери, които й принадлежат. Веднъж активирана, програмата ще прекъсне по-висшите операционни нива на мрежата, но ще остави непокътнати индивидуалните компютри, които контролират механичните функции в тунелите. Буум! И няма да има повече колективна интелигентност.

— Това е опасно! — избухна Торауей.

— Да, бум! И вече няма да ни има — отбеляза Деметра. — Ако сме на път, когато системата се срине…

Лоул внезапно придоби примирен вид:

— Естествено съществуват презастраховки в системата за поддържане на живота ни…

Торауей не го възприе.

— Колко остава до пъхането на щепсела в контакта?

— Елън предполага, че може да събере сегментите на вируса и да ги раздвижи за по-малко от час. Прибавете и времето, от което се нуждае да разположи Лета — това е нашият нерегистриран кибер — във физическа позиция за установяване на радиоконтакт и да започне атаката си върху защитните системи на мрежата. И за по-голяма точност, добавете времето, нужно за вземане на лично решение. Трябва да е сигурна, че мрежата ни е взела за заложници, за да направи нещо…

— Четири часа? Три? — попита полковникът.

— По-скоро два. — Лоул дъвчеше долната си устна.

— Не е достатъчно — каза Торауей.

— За какво? — попита Деметра.

— Пристигнахме.

Искрящите звезди над тях изчезнаха, изтрити от долната част на трансферната станция на върха на фонтана. През страничните прозорци Деметра видя приемателния док, безшумно приближаващ се, огрян от осигурителните светлини и изпъстрен със сенките, хвърлени от огромните магнитни прехващачи.

Кланг! Деметра по-скоро почувства, отколкото чу как механичните скоби на платформата се освободиха, когато забави скоростта на издигането си. Корпусът на самохода се оттласна, докато машината загуби момента на движение и се понесе безтегловно в орбита. Контролите на фонтана не си губеха времето и преди самохода и неговите обитатели да отплува нанякъде, магнитните клещи го подхванаха и го отблъснаха встрани.

Очевидно автоматичното оборудване беше предназначено за управление на инертни машини, а не на обитавани модули. Силата, приложена за промяна на вектора, отблъсна Деметра напред, коланът на седалката се освободи и тя се стовари върху контролния панел.

Лоул се прехвърли през панела и се стовари с глава надолу, а краката му се удариха в предното стъкло.

Силата отпрати Торауей към двете командни кресла и той се оказа заклещен между страничните облегалки. Една от подпорите на соларния му панел се откърти.

Самоходът незабавно се оттласна в обратна посока. Деметра падна обратно в седалката, забивайки лакът в главата на киборга. Лоул отново се претърколи над контролната конзола. Идиотските светлини на панела проблеснаха за кратко под него и самоходът разпъна всичките си осем крайника.

Банг! Един от тях се сплеска в главата на магнитните клещи из вътрешните проходи на станцията. Секунда по-късно осакатената машина изплува от процепа на един празен док. Силата на сблъсъка завъртя самохода, а крайниците му отново бяха полуиздадени навън, подобно на мъртъв паяк, понесен от някоя вада.

Центробежната сила пак захвърли Деметра към конзолата. Лоул се беше проснал безчувствен върху предната издатина под прозореца, а Торауей продължаваше да стои със заклещена глава между двете седалки.

— Колко бързо се движим? — попита той невъзмутимо.

Деметра вдигна поглед към предния прозорец и видя въртящото се звездно небе. Моментално й се прииска да повърне, но се овладя.

— Аз… не знам… бързо.

— Десетки километри в секунда? Хиляди?

— Стотици… не мога да кажа.

— Слънчевият енергиен сателит Номер шест вероятно е на два или три хиляди клика от трансферната станция. Все още разполагаме с няколко минути — киборгът направи пауза, — но не е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — поиска да узнае Деметра.

— Да спре въртенето на корпуса и да го стабилизира. А ние, без съответните инструменти, нищо не можем да направим. Едва ли има смисъл да се поставят векторни тласкачи на земеходна машина — заключи той.

— Умори ли се вече от въртенето? — попита саркастично Деметра.

— Това е въпрос на оцеляване. Наблюдателните точки на мрежата са твърде малко в космоса. Може и да не знае, че се въртим и вече не сме ориентирани по начина, по който онези клещи ни придадоха скорост.