Марс плюс

Сорбел знаеше, че трябва да бърза. Трудността бе в откриването на входна точка. Първата й мисъл бе да установи радиочестотна връзка с комуникационните входове на мрежата. Това бе най-честия начин, по който креолите като Джори обменяха информация с местните възли. Само че креолите и киборгите обикновено имаха причина да разговарят с мрежата, когато работеха навън, на повърхността на планетата. Там бе мястото, където връзката с антените на мрежата бе оптимална. Вътре, в радионепропускливите тунели, креолите или пазеха мислите за себе си, или включваха системите си физически в схемите с помощта на контакти.

Елън знаеше, че няма време да наема самоход, да закара компонентите на Лета на повърхността, да ги сглоби там и да се опита да открие каналите, които обикновено е използвал Джори. Не беше сигурна, че мрежата дори ще й позволи да премине през шлюза. Така че трябваше да работят с ресурсите, с които разполагаха в тунелите.

Нямаха резервен шнур. Най-близкият беше в безопасната зона, закрепен за черепа на Джори. Дори и да отделят от ценното си време, за да откачат жака по хирургически път и да го донесат до разглобените части на Лета, те не разполагаха с входен порт, който да свърже нелегалния централен процесор с мрежата. Трябваше да срежат нещо. На Елън й хрумна една идея. Тя разучи най-близкия терминал, вграден в стената на тунела.

— Как разговаря това нещо с мрежата? — попита тя на глас, без да очаква отговор.

Уили Лао вдигна рамене:

— Не знам.

Д-р Лий помисли преди да отговори.

— С фиброоптика, предполагам.

— Същата като в кабелите на Лета! — Елън почувства растящ ентусиазъм. — Ще разглобим този панел и ще намерим свой собствен шнур.

— Какво? Не знам дали…

— Слушай, трябва да се свържем с мрежата. Ако Джори беше в комплекса, щеше да се прикрепи към някой подобен терминал, нали? Той използва кабелите си, за да се включи към схемите, но кодът за достъп е само между него и мрежата. Добре, Лета може да го симулира с лекота. Ако успеем да се доберем до фиброоптиката зад този панел, ще сме готови.

— Ще си навлечем неприятности — възрази Лао.

— Мислиш ли, че вече не сме? — отвърна тя.

Д-р Лий прокара ръка по гладката стомана на терминалния жлеб.

— Тези неща са добре бронирани срещу вандализъм.

— Намери ми чук и лост — нареди Елън. — Или френски ключ с плъзгаща се глава — тя посочи към извитите назад глави на болтовете, разположени около жлеба.

— Да, мадам — Уили кимна и хукна нагоре по тунела.

— Докторе — каза тя, насочвайки вниманието си към Уей, — хирургическите ви инструментите ще се справят ли с тази задача?

— Не се безпокой — усмихна се той. — Не бях сигурен за изходните данни от вътрешния хардуер на Джори, така че дойдох напълно подготвен да режа стъкло. Нося кутия с оптични съединители. — Той извади от джоба си някакъв предмет с формата на буквата Г, дълъг около два сантиметра. — Трябва само да свържа двата края.

— Чудесно! — Елън се почувства по-добре.

Уили се появи на върха на рампата, размахвайки ъглов инструмент, който приличаше на ключ:

— Намерих! Има стаичка за поддръжка точно зад ъгъла.

— Все по-добре и по-добре — измърка Елън. — Този път ще натупаме машините.

Слънчева енергийна станция шест, 20 юни

Гърлото на Деметра беше все още сухо и раздрано от токсичния пушек, но вече можеше да върви сама. Въпреки това Лоул й помогна да преплува през открития коридор във вътрешността на станцията. Все едно, че бяха погълнати от слонски хобот. Така и не получиха ясна представа за вида на станцията отвън, но по размерите и закривеността на тръбата, през която минаваха, Деметра предположи, че големината и сложността на корпуса многократно надвишават силиконовите слънчеви цветя, които веднъж бе посетила с проксито.

Лоул я подкрепяше за ръката, а Роджър вървеше пред тях. Лявото му крило се развяваше безпомощно от въздушното течение, което предизвикваше с движението си, а дясното беше прибрано към гърба. Деметра имаше чувството, че полковникът леко накуцва.

След като извървяха около сто метра, които спокойно можеха да бъдат както десет, така и хиляда, те стигнаха до врата, блокираща края на коридора. Беше направена от застъпващи се триъгълни плочи.

— Самоусилващ дизайн — констатира Торауей.

— Ъ? — успя да смънка Деметра.

— Краищата на плочите са направени така, че да се подкрепят една друга — обясни той. — Вероятно, за да издържат внезапен спад на налягането. По начина, по който се застъпват, пристигането ни е било очаквано. Не позволяват пробиването на шлюза отвън.

— Как ще преминем? — попита тя.

— Няма ключалка или контроли.

Деметра каза импулсивно:

— Сезам, отвори се — и вратата почна да се разтваря.