Марс плюс

— Много лошо.

— Да, особено когато стане време да се скачим с пристанищния пръстен или каквото там ни е приготвила мрежата. Най-вероятно ще се разбием странично — с едно почти нежно движение Торауей освободи главата си. Едното му соларно крило увисна безсилно встрани. — Чудя се дали този корпус ще издържи сблъсъка.

— Можеш ли да дишаш във вакуум? — попита Деметра.

— Аз мога, но вие не.

Глава 20 Интервю с МФСТО

Някъде в орбита, 20 юни

Лоул се събуди с тъпа пулсираща болка и изправи дългото си тяло от неудобната позиция. Това му отне известни усилия — „долу“ не беше вече подът, а предният край на самохода. Той се опря с ръка на стъклото, погледна към въртящите се звезди, а после приятелите си. Деметра се бе стегнала с ремъците и завързала скъсаните им краища в скута си. Торауей бе заел другото командно кресло и също се бе завързал здраво с колана. Лоул забеляза, че едно от крилата на полковника е изкривено и безформено, вероятно със счупена подпора, и се движи по-трудно. Но и двамата не изглеждаха наранени. Докато Митсуно можеше да направи цял каталог от болки и ожулвания. Все пак нямаше счупени кости, само дето чувстваше китката си като смляна и това проклето главоболие. Той погледна обратно към прозореца и грубо пресметна скоростта на въртене — четири кръга в минута. Това не беше нещо планирано от мрежата специално за тях.

— В беда сме, нали? — попита той.

— Така изглежда — съгласи се Торауей.

— Мразя да се чувствам безпомощен.

Лоул не си направи труда даже да погледне към контролната конзола — нищо не можеше да им помогне срещу свободно падане. Проектантите на тази машина никога не са си представяли, че може да оперира над планетарната повърхност. Той насочи обратно вниманието си към предния прозорец, опитвайки се да реши по усет как се държи самоходът във вакуум. Въпреки опасенията си, които бе споделил с Деметра, корпусът издържаше на тези условия. Чудеше се дали шлюзовият пръстен щеше да прилепне към устройството за скачване, когато се доберяха до мястото, към което се бяха запътили. Ще бъде трагично да умрат за няколко недостигащи сантиметра. Но точно сега имаха по-сериозни проблеми.

Лоул изучаваше въртящото се звездно поле. Надяваше се да зърне енергийната станция пред тях, за да прецени колко време им остава, преди да се наложи да извършат нещо героично. Но единствените му ориентири бяха звездите отгоре, Марс отдолу и сумрачния изгрев, по който да определи приблизителната посока. А само по тях той не можеше да разбере точното им движение. Радарът за сканиране на терена, инсталиран в самохода, беше безполезен при тези огромни разстояния.

Дори при тази бавна скорост на въртене, Митсуно се затрудняваше да определи точно коя част от всеки оборот представя гледката „отпред“ и коя „отзад“. Трансферната станция на фонтана с различните навигационни светлини напълно бе изчезнала, погълната от мрака на звездното небе.

Лоул се напрегна да види големия обект, който, изглежда, се приближаваше. Знаеше, че слънчевата светлина се отразява от панелите на соларната станция, която би трябвало бавно да се върти в синхронна орбита и да проблясва меко, вместо да остава фиксирана звездна точка. Това бе някакво улеснение.

Една от звездите произвеждаше бледопурпурен шлейф от едната страна — цветът, който се излъчваше от един йонен мотор. Лоул я наблюдава в продължение на три завъртания, преди да се убеди в появата й. Накрая звездата се превърна в грозд от прашни, мигащи светлини — това бе орбитален влекач, насочен по техния път. Митсуно го посочи на Кафлън и Торауей.

Кафлън включи радиото в самохода на всички честоти.

— Тревога, тревога, тревога — каза тя със спокоен глас — Отклонена… хм… товарна капсула към неидентифициран влекач в орбита над Долина Маринерис. Моля, отговорете.

Те зачакаха.

Отговор нямаше.

Вече виждаха очертанията на корпуса на влекача. Маневрените му дюзи започнаха да изпускат конуси от прозрачна пара, а прехващачите му бяха изпънати докрай, протегнати към самохода. Придвижването му наподобяваше сложен танц.

— Какво прави? — попита Деметра.

— Готви се да се скачи — отвърна Торауей. — След това ще опита да прекрати въртенето ни.

— Защо не отговарят?

— Ако това е автоматичен кораб, не могат. Някои от тях се движат по орбита, за да прибират отклонили се товари и боклуци.

— Отново мрежата — заключи Лоул.

— Разбира се.

Първата захватка направи контакт с един от крайниците на самохода и влекачът изпусна пара, добавяйки налягане към въртящия момент на кръжащия около самия себе си корпус. В кабината се разнесоха скърцания и стенания, докато самоходът се стабилизира. Когато въртенето спря, Лоул почувства, че отплува от предната преграда. Той заклещи глезена си между нея и предния ръб на контролната конзола, за да се задържи на място. Деметра и полковникът все още седяха завързани в креслата.

Влекачът и куките за прикачване се виждаха ясно през страничните прозорци, но Митсуно изучаваше гледката през предния прозорец. Търсеше слънчевата енергийна станция.