Марс плюс

Когато машината зае позиция, пропаднаха с около три метра. Деметра уплашено извика, но Торауей знаеше, че просто се преместват по-стабилно върху платформата. Веднага щом фюзелажът спря да изхвърля изгорелите газове, скобите около дока се захванаха в гредите и прорезите, като заковаха здраво самохода.

— Лоул — започна Деметра и Роджър усети ужаса в гласа й, — корпусът на това нещо херметизиран ли е?

— Ами… — Митсуно спря, за да помисли. — Почти. Имам предвид, че тук атмосферното налягане е един процент от земното. Толкова е близо до вакуума, че почти няма разлика.

— Аха — не прозвуча убедено. — Предполагам, че трябва да се задоволя с това. Ти също дишаш този въздух.

Докато говореше, стената на кулата започна да се плъзга надолу по прозореца. Повърхността й беше толкова гладка, че веднага след задвижването изчезна, ставайки ненужна като мярка за определяне на скоростта им. Натискът от прибавеното ускорение също намаля. Роджър трябваше да включи датчиците за ускорението, вградени в неговите колене, за да усети скоростта на изкачване, сега метри в секунда и плавно нарастваща до километри в секунда. Докато се издигаха, той усети странни неща — желязната ръка, която беше управлявала движенията му през последните часове, изглежда го отпускаше. Връзката с мрежата отслабваше. Зачуди се каква ли е причината. Не беше заради самата мрежа, защото тя бе свикнала да го използва подобно на всяка дъщерна подпрограма в електронната йерархия. Нито разумът, нито чувствата можеха да накарат мрежата да го освободи. Следователно нещо го измъкваше от нейния контрол. Разбира се, смущенията не можеха да идват просто от разстоянието, докато платформата се отдалечаваше от възела, заровен в Тарсис Монтс. Обсегът на контрол на мрежата се разширяваше от радиопрепредаватели, далеч над марсианската повърхност, до самата височина на фонтана, за да наглежда операциите. Тя контролираше и сателитите в техните отделни орбити. Роджър се сети, че фонтанът се поддържа от инерцията на хиляди или може би милиони железни обръчи, изстреляни нагоре с голяма скорост. Тяхното летене предизвикваше мощно магнитно поле, което се усилваше и от мас-катапултите, които изстрелваха и привличаха товарните превози. Тези полета блокираха радиосигналите към компютъра на Торауей.

Роджър бавно се изправи и тръгна внимателно, защото дори стоманените мускули могат да се схванат от неочаквано напрежение.

— Лоул! — прошепна Деметра. — Какво ще прави с нас?

Торауей експериментира с гласовите си струни, за да се убеди, че отново му принадлежат.

— Нищо — каза накрая. — Деметра, изключително съжалявам за всичко това, но трябва да прекратя сделката.

Безопасната електромагнитна зона, 20 юни

Елън стоеше до д-р Лий и му асистираше. В момента той правеше разрез в гърлото на Джеф Те Джинг. Опитваше се да направи отвор, през който младият човек да може да диша. В противен случай, щеше да се удави от кръвта, течаща от разбития му ларинкс. Уей Ликсин беше обяснил, че с наличните инструменти и медикаменти, предназначени за една-единствена операция върху системата на Джори, му се налага да работи без обезболяващи средства и без дезинфектанти за изчистване на прореза. За евентуалната контузия и нараняване на предсърдието, докторът можеше да разчита единствено на младостта и естествената сила на пациента.

Елън и д-р Лий бяха свалили Джори от операционната маса, за да направят място за китаеца. Сега креолът лежеше във външното помещение с върнати обратно сребърни кутийки и костни дискове, хлабаво запушили дупките в черепа му. Докторът не беше свързал нищо, нито пък бе рестартирал някоя от системите. Ако оживееше, Джори щеше да е момче с огромен дефицит на спомени и силно наранена имунна система, множество олющени протези и петнайсет килограма полимерна кожа, които естественото му тяло се опитваше да отхвърли в продължение на повече от десетилетие. Дори можеше да доживее до старост, ако потърси незабавно медицинска помощ.

Едва ли ще я получи, помисли студено Сорбел. Чувстваше се като армейски генерал, ударен в гръб и принуден да се сражава на открита местност. Всичко, което правеше тази нощ, само влошаваше нещата.

— Дръж това! — нареди д-р Лий.

— Какво? — тя излезе от унеса си.

— Това! — Той хвана пръста й и го насочи в края на прореза в гърлото на Те Джинг, като го натисна надолу през слоеве от хлъзгави червени мембрани. Тя почувства ръбесто парче кост и почти й прималя. Уей натисна пръста й още по-надълбоко, докато отворът се разшири. Тялото на Джеф потръпна и той пое въздух с хъркане.

Елън се бореше да отклони вниманието си от пръста и това, което усещаше под него. В този момент Уили Лао показа глава през свързващия тунел. Той беше другият от охраната на Лоул и далечен роднина на Те Джинг.

— Никаква следа от жената.

Д-р Лий погледна разсеяно и след това отново се наведе над раната.

— Хмм — Сорбел печелеше време, — намери Лоул. Сега сме заети.

— Няма следа и от него.