Марс плюс

— Не знам… — гласът му прозвуча студено. — Това не е моя работа.

— Вие също сте човек, поне отчасти — настоя тя. — Никога не го забравяйте!

— От доста години колонистите не искат да се намесваме в делата им. Последния път, когато ние…

Внезапно Деметра се почувства уморена и ядосана.

— Имаме сделка, полковник! — нахвърли се тя. — Вие ми помагате в замяна на фондовете в Дабъл Ийгъл Банк Остин, Тексас. Кажете си цената в която и да е конвертируема валута и ще я имате.

Отново тишина.

— Добре, Деметра — каза накрая той. — Минаха години откакто за последен път посетих тунелите и не мога да гарантирам, че присъствието ми ще има някакъв ефект върху това поколение хора.

— Просто ми помогнете, полковник. Къде се намирате сега?

— На няколкостотин ярда от Тарсис Монтс. Близо до главния шлюз.

— Чудесно! Можете ли да влезете вътре?

От терминала се чу скърцащ звук, нещо като цинично хилене.

— А рибите могат ли да плуват?

— Добре, не се плацикайте дълго. Аз съм точно отпред.

— Разбрах. Изключвам.

Моарето на терминала се сви и отново показа менюто. Деметра се извърна от стенния модул.

— Деметра!

Лоул Митсуно тичаше по рампата към нея.

Тя се огледа накъде да побегне, но неговите крака бяха далеч по-дълги.

Шлюзов контрол, 21 юни

Лоул зърна Деметра, докато се изкачваше по рампата към главния шлюз. Беше горд от себе си, че е разбрал точно коя посока би избрала, дори при обърканото състояние на съзнанието й. От шлюза тя би могла да открадне самоход и да се прехвърли в който и да е марсиански комплекс. Ако беше поела по друг маршрут, щяха незабавно да я заловят.

— Деметра! — извика той, щом я зърна.

Тя се обърна, сякаш да избяга, но спря. След секунда Лоул я бе притиснал към скалистата стена, държейки я за ръката. Така блокираше възможността й за бягство и едновременно с това внимаваше да не го ритне в слабините.

— Защо искаше да избягаш? — попита той.

— Ти, Елън, този доктор! Всички искахте да ме убиете, точно както Джори, след като открихте…

— Джори не е мъртъв.

— Със сигурност изглеждаше такъв.

— Не, просто е в безсъзнание. Трябваше да вземем нещо от мозъка му, а за да го направим се налагаше да премахнем определени…

— Както искате да ги премахнете от мен.

— Не, Деметра! Не искаме да те нараним…

— Елън иска! Видях го в очите й. Тя ме мрази — Деметра се оглеждаше диво — като животно, хванато в капан.

— Кълна се, че не е така — каза Лоул и се опита да си повярва.

— Няма да се върна в онази стая.

— Тогава къде…?

— Искам да се прибера в хотела. Ако искаш ще се заключа до следващия транспорт към Земята. Няма да говоря с никой за нищо. Просто искам да си отида у дома. — Но лудото движение на очите й продължаваше.

— Деметра — той се опита да привлече вниманието й. — Вече е малко късно за…

В този момент две ръце го сграбчиха отзад.

— То-о-о-о-о-ва… — гласът му изскочи от гърдите, когато някой го повдигна от пода и го разтърси като чувал. Зъбите му се треснаха и замалко да си отхапе езика. Само вроденият инстинкт спаси Лоул. Вместо да се бори, и вероятно да умре, той замря. Размахвайки крака на няколко сантиметра от земята, Митсуно висеше на два стоманени лоста, обхванали ръцете му. От силата на собствената му тежест стоманата започваше да разкъсва плата на ръкавите на якето и да се забива в бицепсите му. В един момент той погледна надолу и видя човешки оформени пръсти в нещо като добре прилепващи гумени ръкавици.

Деметра се дръпна от стената и заобиколи Лоул, гледайки го намръщено — сега не тя бе плененото животно.

— Не го наранявай, полковник.

Полковник? Торауей? Защо се намираше в комплекса? И откъде тя знаеше… ох, разбира се, от мрежата.

— Можете да ме свалите долу, сър — каза внимателно Лоул. — Няма да ви създавам проблеми.

Без да каже нищо, киборгът плавно го пусна, докато петите му докоснаха пода и краката му здраво стъпиха на земята. Лоул се обърна, за да потвърди предположението си. Полковникът беше по-голям, отколкото си го спомняше — над два метра висок, с широки рамене, загърнати от прилеповите крила на слънчевите батерии, фасетъчните му очи го наблюдаваха безизразно.

— И сега какво, Деметра — Лоул насочи вниманието си към нея. — Да те ескортираме ли до хотела?

— И двамата идвате с мен — каза Роджър с равен глас, който не бе променен от хелийното съдържание в атмосферата на тунела. — Знам едно… безопасно място.

Лоул погледна Деметра. Лицето й изразяваше смайване, граничещо с шок. Явно това не влизаше в плановете й.

— Мисля, че можем и сами да открием подобно място, полковник — незабавно отвърна Митсуно.

— Благодаря, Роджър — каза Деметра, приближавайки се до Лоул. — Но мисля да отида в стаята си. Оценявам вашето…

— И двамата идвате с мен.

Лоул почувства пръстите й да треперят в дланта му и здраво ги стисна.

— Той не… функционира правилно — прошепна тя. — Звучи различно отпреди.