Марс плюс

Все още имаше цял час до срещата с нейния великолепен гид, Джори Какбеше, за да излязат на повърхността. Деметра реши да се възползва от оставащото й време и да получи повече информация. Обикновено шпионираше с помощта на Сладурчето. Малкият комуникатор можеше да бъде учудващо дискретен, ако е предварително помолен. Но в момента на Деметра й трябваха изображения, движение, ако бе възможно, и висококачествено аудио, а не сухи гласови данни. Затова се върна обратно в стаята и извика терминала.

— Ъъъ… — Деметра се запъна, опитвайки се да придаде на въпроса си невинна форма. — Бих искала известна информация за хората, които в момента са на Марс.

— Списъкът на посетителите се намира в директория 4 — информира я машината.

— Добре — слава богу, нямаше да й се наложи личен контакт с мрежата. Пръстите й се плъзнаха по клавиатурата. Това, което искаше, бе чувството за превъзходство. Индексът показа петима северозеландци и двама от Обединена Корея. Деметра извика досиетата им — или какъвто беше там учтивият термин — със снимки, ако бе възможно. Петимата зеландци изглежда не влизаха в сметките й: две женени двойки и един ерген, всички над петдесетте. Една от двойките — Уилям Брадънс и Джейн — бяха приели формално колониален статут. Другите двама — Питър Уендъл и жена му Женевиев — бяха регистрирани като гости на Брадънс в тяхното ново фермерско общество в покрайнините на Елизиум.

По-нататъшната информация разкриваше, че между тях има роднинска връзка — Джейн Брадънс беше сестра на Питър. Деметра нямаше подробни сведения за Агенцията за икономическо развитие на Северна Зеландия, позната в шпионския бизнес като АИР-НЗ, но не й се вярваше, че агенцията може да си позволи да плати пътя на четиримата и таксата за колониално разрешение на двама с едничката цел проникването на някакъв си агент. Освен това Елизиум бе на доста голямо разстояние от Долината Маринерис, за да контролират строежите в Каньонланд, дори и ако имаха възможност за телеприсъствие.

Терминалният екран й показа снимки на двете двойки — четири напрегнати лица, всичките с твърди брадички, гъсти вежди и здравословен загар от работа под скъпото изкуствено осветление. Те бяха от пионерското племе. С първокласното си обучение, биха могли да предоставят цял арсенал от формули как да се поправи например една водна помпа.

Нежененият зеландец, Алфред Ман, нямаше връзка с тази семейна група и причината за посещението му бе вписано като „астрономически интереси“, което бе достатъчно мъгляво, за да е подозрително. Но Деметра прецени, че целта му е била единствено да си осигури совалка до Фобос, в чиято обсерватория бе прекарал последните шест месеца. Следователно, можеше да го елиминира като фактор.

Двамата корейци биеха на очи. Бяха се представили официално като господар и слуга, което беше доста странно предвид, че държавата им бе номинирана за една от най-демократичните нации в Азия. Всъщност, Обединена Корея беше по-скоро град държава, защото контролираше единствено анклава около Сеул — от Кесонг на север на юг до Инчон. Доминиращата личност в двойката бе Сун Ил Сук. В графата професия беше отбелязано само „плейбой“ — това намирисваше на много пари, изтеглени от някоя фамилна банка. Слугата се казваше Чанг Куок-До, чийто професионален статус бе „клиент на фамилията Сун“. На екрана се появиха две жълтеникави азиатски лица на около двайсет години: едното тлъсто, другото — слабо. Очите и на двамата бяха като цепки, сякаш години наред единствената им работа е била да се взират през мерника на пушката. Те можеха спокойно да бъдат агенти на Министерството на външните инвестиции на Обединена Корея.

Докато Деметра се разхождаше из базата данни за посетителите, на екрана се появи нов вход, отговарящ на параметрите за издирване: Нанси Кунео, националност — северозеландка, регистрирана с посетителски статус през последните 24 часа. Щеше да пристигне след 36 часа с транспорта „Звезден вятър“. Кунео бе напуснала Земята от космическия фонтан в Суматра — най-директният маршрут от дома й в Окланд. Май се беше разбързала? Като крайна цел беше вписан Тарсис Монтс. Причината за посещението се декларираше като „търговско представителство“, но мястото за фирмена идентификация отляво бе празно.

Осезанията на Деметра извикаха „Шпионин!“.

Единствените й съмнения идваха от снимката, която показваше жена на средна възраст, официално представяща се на четирийсет и две години. В косата й — права, черна и с модерна прическа във формата на шлем — нямаше нито един бял косъм. Очите й бяха живи и млади. Но едно бързо растерно сканиране разкриваше паяжината от бръчки в ъгълчетата на очите и насечените резки по крайчетата на устата. Дори най-силният грим и пудра не можеха да скрият загрубялата от времето и гравитацията еластичност на кожата. На дневна светлина Кунео би изглеждала на шейсет и две — това бе професионалното заключение на Деметра. Добре де, не всички шпиони трябва да са млади и красиви.