Марс плюс

Деметра разбра, че управленските служби в Тарсис Монтс разполагат с допълнителна площ за офисите си. Ако заблуден метеор пробие порестия материал и той не се възстанови моментално, то първите, които ще изприпкат в отвъдното щяха да бъдат нискоразрядните бюрократи от Гражданските служби. Това не изненада Деметра, която от опит знаеше, че обикновено управленията действат по такъв начин.

Куполът не разполагаше с външни прозорци. Тя се промъкна през подобна на иглу зала до следващата, която приличаше на гараж. Под балона се виждаха множество коли, подобни на насекоми. Деметра бе чела някъде, че крачещият механизъм е предпочитан начин за пътуване на планетите с ниска гравитация. Причината не бе само в пресечения терен. Самите колела не бяха подходящи за Марс, тъй като изискваха триене, а такова нямаше между колелата и пясъка. Човек можеше да си стои и да буксува неопределено дълго време и да не стигне там, закъдето е тръгнал.

Колите в гаража бяха с вдигнати люкове и отворени входни панели. Над тях работеха едновременно хора и машини. Деметра предположи, че това не е просто складово помещение, а ремонтна работилница.

Тя откри прозорец към планетата едва когато стигна третия купол. Той изглеждаше като спортна зала — с висилки, бънджи, трамплини, акробатични мрежи и плувен басейн с кула за скачане. Разполагането му тук явно бе по-практично, отколкото в подземните тунели. Докато минаваше през вратата на купола, Деметра усети, че се изпотява от влагата, идваща от басейна. Миризмата на хлор я удари в носа. Помещението беше пусто и тя предположи, че всички са на работа. На няколко места стените бяха оставени прозрачни. Тя отиде до един от „прозорците“ и се опита да зърне върховете, ограждащи Долината Маринерис, където толкова й се искаше да отиде, но не можа да види нищо. Обърна се и тръгна към западния край на купола да се наслади на залеза. На Земята по-плътната атмосфера беше буфер за слънцето по време на изгрев и залез и човек можеше да гледа директно червеникавата му окръжност. Минималната въздушна покривка на Марс нямаше това свойство, но пластмасовият прозорец разполагаше с механизъм за потъмняване, нещо, което Деметра не очакваше да срещне тук, и тя намали прозрачността му. Сега можеше да гледа директно към сребристия простор на фотосферата, която беше наполовина от диаметъра на диска, видим от Земята. Лъчите на слънцето хвърляха оранжеви и червени отблясъци към конуса Павонис Монс, а космическият фонтан го обливаше с виолетова светлина.

— Мис Кафлън? — стресна я писклив поради хелиевата атмосфера мъжки глас.

— Да? — тя се обърна и видя млад мъж с бронзова кожа с широк гръден кош и плосък корем. Бедрата му бяха стройни, като на Микеланджеловия Давид. Деметра предположи, че има и красив стегнат задник.

— Аз съм Острайхър. Казаха ми, че се нуждаете от водач. — Беше гол до кръста, със сиви кожени шорти и работен колан. Тя забеляза, че беше обут само с леки пантофи. Черепът му бе гладък като дъното на меден съд с изключение на тила. Там висяха някакви тъмни сплетени пискюли, спускащи се по врата му като плитки на китайски мандарин. Когато обърна глава, Деметра забеляза, че това са кабели, завършващи с куплунги.

— Да… имам предвид… точно така — отвърна тя колебливо.

Първоначално помисли, че има нещо като брада или малка козя брадичка, но като се вгледа по-внимателно разбра, че това не са косми, а тъмни белези по кожата. Бръчките от двете страни на устата му представляваха куплунги за закрепване на дихателната маска. Ушите му бяха дълги, заострени като на немска овчарка и опънати назад. Нямаха ушни канали, а малки мембрани от прозрачна кожа. Те бяха идеални за разредената атмосфера, но можеха да функционират и при нормално налягане.

— Ъъъ… вие какво сте? — попита тя след неловка пауза.

— Креол — усмихна се той. — Адаптиран съм за работа на повърхността.

— Имате предвид киборг?

— Не, те са само жици, бутала и компютър там, където би трябвало да е мозъкът. Аз съм изцяло човек, с изключение на някои подобрения.

— А-ха. Ти ще си моето… прокси? Ще виждам през очите ти…

— Не. Аз съм личност точно като теб. Ще те придружавам, когато наемеш проксито. С моите знания за местността няма да се изгубиш.

— Знаеш ли областта Долина Маринерис?

— Разбира се, бил съм там хиляди пъти.

— Можем ли да отидем там?

Лицето на Джори замръзна, погледът му стана разсеян, а главата му се килна леко настрани. Припадъкът, ако това беше припадък, продължи около десет секунди. Деметра тръгна към него уплашена, че момчето може да падне и да се нарани.

— Днес не — каза накрая той, като фокусира погледа си. — Всички проксита в обсега на Долината в момента са заети, но резервирах един чифт за утре.

— Чифт? — попита Деметра и отстъпи назад.

— По дяволите, лейди, да! Аз бих могъл да отида дотам и пеша, но е отдалечено на… твърде е далеч. Марс става много студен през нощта, ако разбирате какво искам да кажа. — Той я изгледа с похотлив поглед.

— Разбирам, мистър Острайхър — каза студено Деметра. Надяваше се, че и той я разбира.