Марс плюс

Деметра искаше да разбере какво ще стане, ако затъне с машината или я блъсне в някоя скала. Но от внезапната тишина в слушалките разбра, че Джори се е изключил и се е върнал към работата си. След няколко минути получи първата малка демонстрация. Машината се изкачи на върха на един стръмен склон — ъгълът беше достатъчен да изхвърли напред центъра на тежестта на проксито извън баланса, определен от радиуса на краката му. Ако се опиташе да тръгне надолу, напред, назад или встрани, би трябвало да падне върху главата си. Но вместо да продължи, проксито се закова на място. Деметра погледна надолу и видя как крайниците му се огъват, оформяйки еластичен шестостенен кафез от извита стомана. Машината се отблъсна и се търкулна надолу.

Зрителното поле на Деметра се разшири във всички посоки. Сутрешната закуска направи бърза разходка от стомаха до гърлото й, след това се успокои. Проксито се удари в един камък, прелетя известно разстояние и продължи надолу по склона. Всичко това се придружаваше от звук, наподобяващ пазарска количка, търкаляща се по чакъл. Накрая спускането се забави и проксито спря в подножието хълма. С бавна методичност краката се разпънаха и изправиха тялото, възстановявайки възприятията на Деметра. Машината се отърси и продължи пътя си. След няколко минути бързо придвижване, проксито спря в една плитка долина, източно от тунелния комплекс. Деметра пое дъх.

Долината бе претъпкана с препускащи по пясъка раци с извити предни щипки, разчленена задна секция и злокобна опашка с шипове. Тъмните, закръглени тела се блъскаха едно в друго и с дращене си пробиваха път към една пулсираща купчина. Всичко това й напомни, незнайно защо, за паешка брачна церемония. Лудница, взета направо от мезозойската ера — град на трилобити7!

Беше чувала, че на Марс съществуват местни форми на живот, най-вече някакви едноклетъчни, развили се под подобни на гъби щитове от силикат. Съществуваха и доклади за някакви жизнеустойчиви земни форми, които бяха подивели, като например един вид гербил8, биоконструиран за минимално дишане и адаптиран към студа. Местното му название бе „стаден плъх“, но тя никога не си бе представяла, че пустинният пейзаж ще гъмжи от ракообразни.

— Какво е това? — попита Деметра като забеляза креола, застанал в края на пулсиращата купчина. Той правеше нещо на едно от малките чудовища — взимаше му яйцата или нещо такова. Сравнявайки ръста на Джори с големината на рака, тя предположи, че черупките им бяха дълги около метър.

— Джонита — отвърна той, обръщайки се, за да погледне проксито й. — Така ги наричаме ние. Официалното им име обаче е „Процесори на фон Нойман“.

— Животни ли са? — полюбопитства тя.

— Не, разбира се. Машини, но доста умни.

Той обясни функцията им, която се състоеше от две части — изследователска и за добив на минерали. Механичният трилобит се придвижваше напред с пълзене, захранван от вградени в черупката му фотоволтажни кръгове. Като се изключат електронната навигационна система, записващото устройство и командната структура за движение, аналогична с тази на нейното прокси, фон Нойманите се състояха предимно от уста и черва. Устата бе модул за химически анализ, основан на същия вид хроматологични газови нанотехнологични схеми, каквито д-р Лий бе инжектирал в нейната кръв. Вместо зъби бе оборудван с търнокоп и лопата. Червата представляваха серия от дребни сепаратори и топилни. Крачейки по марсианската повърхност, устата опитваше почвата и парченцата скала, които вдлъбнатите му очи забелязваха. Когато параметрите им съвпадаха с вградените в микропроцесорния му мозък, фон Нойман сядаше и започваше да се храни.

Първият добив от сплави, силикати и органика се прехвърляше към трета система във вътрешността на черупката. Това бе инкубаторът, където се сглобяваха два нови Фон Ноймана. Родителят ги изваждаше, като използваше опашката си за лост, и след това ги снабдяваше с двойка микроманипулатори, сгънати под предния край на черупката. Веднага след като новата двойка се приземеше и започнеше своя живот на бродене, опитване, записване и ядене, за майката-машина настъпваше времето на истинската лакомия. Вкусът й се преориентираше към чистия метал и кристалите. Новият добив и оборудването за размножаване се смилаше, насочваше се към топилните и накрая пресованият материал се съхраняваше под защитната черупка. След като всеки възможен сантиметър се изпълнеше с рафинирани метални продукти, машината поемаше към определената за неин дом местност — тази долина бе един от тях.

— Изпрати където и да е един фон Нойман и той ще се завърне в своя дом — завърши лекцията си Джори.

Той вдигна една от машинките, отвори черупката й с нещо като лост и извлече два медно оцветени диска, парче чисто стъкло и няколко кълбета влакно, приличащи на спагети.

— Всяко едно от тях е натъпкано с полезни неща — обясни креолът, — а черупката им е предимно от меко желязо и заздравяващи го нишки.

— Защо им слагате черупки? — поинтересува се Деметра.