Марс плюс

— Заради пясъчните бури. На Марс ветровете са силни и няма океани, които да поглъщат топлината, както е на Земята. Регулатори на температурата са предимно полюсите, а те са твърде далеч оттук.

— И черупката ги предпазва от бушуващия пясък?

— Не. Тя поддържа животинчето изправено и в движение. Всъщност… — Джори говореше небрежно, докато пръстите му отваряха и измъкваха сплавите — колкото по-силен е вятърът, толкова по-стабилен става един фон Нойман. На практика вятърът му помага да се зарови в пясъка. В противен случай ще бъде отвян и ще загуби чувството си за ориентация. Тогава тези машинки няма да са в състояние да се завърнат обратно.

— Ами прокситата? — Деметра описа начина, по който конструкцията се бе търкулнала надолу по скалистия склон. — Тези неща през цялото време са навън, нали? Как става така, че не се търкалят като топки от вятъра и не се губят?

Джори сви рамене:

— Те са по-умни от фон Нойманите. Знаят как да докладват на мрежата, която ги води с радиофар, поне през повечето време. Но голямо забавление пада, когато някое от тях се загуби.

Деметра се сети, че мрежата бе доста уклончива, когато я попита за транспорт до Долината. Може би се е страхувала да не се разпилее оборудването. Но мисълта бързо отмина.

Джори провери черупката на последната изкормена машина. Явно търсеше повреди и одрасквания. Раздвижи напред-назад крайниците й, опипа една вдлъбнатина на опашката, разглоби фон Ноймана и го пъхна в една от разхвърляните наоколо торби. Накрая извади малка таблетка от последното парче на черупката и внимателно я постави в работния колан на шортите си.

— Какво е това?

— Мозъкът му. Записал е всичко, което фон Нойманът е видял и местата, където е бил. Сега някой кибер ще добави данните към нашата топографска програма за картографиране. Малко по малко започваме да придобиваме по-ясна представа за повърхността на Марс.

След като й омръзна да гледа как разкъсва една по една гадинките, Деметра попита:

— Мога ли да ти помогна?

— Разбира се. Лесно е.

Той й показа как да разтвори раковината, кои части представляват продукция и кои — процесори и как да познае повредената машина. Манипулаторите й работеха като нормални ръце, въпреки че й трябваше време да свикне със странната им пространствена ориентация и нечовешкото разстояние между очите и пръстите. Джори й подаде набор от инструменти за разбиване на черупките и торби за сортиране, които провеси под коленете на проксито за по-голямо удобство на механичните ръце.

— Какво да правя с трупа, ако не е повреден? — попита Деметра. Беше попаднала на един без вдлъбнатини и одрасквания, а крайниците му работеха с тихо прищракване.

— Дай го насам.

Джори отвори един куфар и извади механизъм, който, изглежда, бе направен от кристал и стомана. Безчувствените му пръсти хванаха машинката и я пъхнаха в отвора, където по-рано се намираше топилнята. След малко се появи ново същество със същия вид като старото. Когато приключи, Джори го пусна на земята. То полегна за момент, за да абсорбира слънчевата светлина, после крачетата започнаха да се въртят, а лопатката на раковината се втурна срещу пясъка. Така фон Нойманът тръгна на път, далеч от купчината свои роднини.

— Какво е това? — попита Деметра.

— Второ поколение. Има същата базова командна структура на първичната форма: „Върви напред и се размножавай два пъти“. Само че никога няма да се върне. Този Джони се е превърнал в Джони Костилката.

Видът й явно е бил доста объркан, защото Джори се усмихна и поясни.

— От една древна земна приказка е. Не я ли знаеш? Няма значение. Той има нов биологичен пакет с нова програма. Програмиран е, след като се репродуцира, да броди безцелно по повърхността на планетата, докато нещо не го убие. Ще яде пясък и ще произвежда стъклени капсули, които ще изпълва със своя товар от протозои.

— Това пък какво е? За какво служат?

Джори се огледа, сякаш бе казал нещо в повече. Но ако беше така, едва ли би я довел тук.

— Това са две микрокултури. Едната е синьо-зелена алгая, другата е бактерия. И двете са генетично променени до състояние на практическо безсмъртие. Предполага се, че бактерията е от някаква колония, която микробиолозите са открили в Антарктика. Там е студено колкото на Марс и почти толкова сухо. Заедно тези култури формират нещо подобно на лишеи, които фон Нойман капсулира и посажда сред защитени области на повърхността. Алгаята използва слънчевата светлина, за да превръща въглеродния двуокис в кислород и въглерод, докато бактерията извлича латентна влага от въздуха и замръзналата покривка. Машинката помага и като обогатява грунда с остатъчни продукти и го превръща в органична почва.

— И вие ядете това нещо?