Любовникът на девицата

— Знаете, че нямате. Той вече се готви да дойде в Англия.

Тя се опита да се усмихне.

— Ще трябва да се омъжа за него.

— Ще трябва.

Когато се върна, Робърт Дъдли завари двора в трескаво оживление. Херцог Йохан Финландски беше пристигнал, за да представи кандидатурата на своя господар, принц Ерик Шведски, и пръскаше пари и обещаваше услуги на всеки, който бе готов да подкрепи предложението му за брак към кралицата.

Елизабет, сияеща от престорена радост, танцуваше с него, разхождаше се и разговаряше с посланика на ерцхерцога, оставяйки и двамата объркани и озадачени по отношение на действителните й намерения. Когато Сесил я дръпна настрани, усмивката падна от лицето й като смъкната маска. Вестите от Шотландия бяха мрачни. Лордовете протестанти се бяха разположили на лагер пред замъка Лийт, с надеждата да изтощят от глад хората на регентката, преди от Франция да пристигнат подкрепления, но замъкът беше непревземаем, кралицата регентка вътре разполагаше с добри запаси, а французите щяха да пристигнат скоро. Никой не вярваше, че шотландците ще удържат обсадата. Те бяха армия, свикнала да постига победи чрез бързи атаки, липсваше им дисциплина за една продължителна война. А сега всички бяха наясно, че това е война, а не някакъв дребен и незначителен бунт. Това беше истинска, гибелна война, и крехкото веселие на двора не можеше да скрие тревожността, възцарила се в него.

Елизабет поздрави Робърт любезно, но хладно, и дори за миг не го покани да остане насаме с нея. В отговор той й отправи ленива, сладка усмивка и се държеше на разстояние.

— Завинаги ли свърши всичко между вас? — попита го Мери Сидни, като премести поглед от кралицата, седнала много изправена в стола си, наблюдавайки танците, към мрачното лице на брат си, който наблюдаваше Елизабет.

— Не изглежда ли така? — попита той.

— Очевидно е, че вече и двамата избягвате всякаква близост. Ти вече никога не оставаш насаме с нея — каза тя. — Питах се как се чувстваш.

— Като мъртвец — каза той простичко. — Всеки ден се събуждам и знам, че ще я видя, и въпреки това не мога да й шепна на ухото, или да докосна ръката й. Не мога да я изкуша да се махне от заседанията със съветниците си, не мога да я отмъквам от другите. Всеки ден я поздравявам като непозната и виждам болката в очите й. Всеки ден я наранявам със студенината си, а тя ме унищожава със своята. Да бъда далече от двора е толкова лошо, колкото и да съм близо до нея. Студенината между нас убива и двама ни, а аз не мога дори да й кажа, че ми е жал за нея.

Той хвърли за кратко поглед към потресеното лице на сестра си, а после погледна отново към кралицата.

— Толкова е самотна — каза. — Виждам я как едва се сдържа да не се разпадне. Толкова се страхува. И аз знам това, а не мога да й помогна.

— Страхува се? — повтори Мери.

— Страхува се за собствения си живот, страхува се за страната си, и сигурно е безкрайно ужасена, че ще трябва да ни въвлече във война с французите. Старата кралица Мери воюва с французите, те я победиха и унищожиха репутацията й. А сега те са по-силни, отколкото бяха тогава. И този път войната ще е на английска земя, в Англия.

— Какво ще прави тя?

— Ще отлага колкото може по-дълго — предрече Робърт. — Но обсадата трябва да приключи по един или друг начин, а после какво?

— А ти какво ще правиш?

— Ще я наблюдавам от разстояние, ще се моля за нея, ще усещам липсата й като смъртоносна болка.

В средата на ноември въпросът на Робърт получи отговор. Дойде най-лошата новина: войските на френската кралица регентка бяха изхвърчали като буря от капана в замъка Лийт и бяха отблъснали протестантските си мъчители обратно в Стърлинг. Регентката отново държеше Единбург, от името на своята дъщеря, Мери, кралица на шотландците, и протестантската кауза в Шотландия беше напълно сразена.

Зимата на 1559–1560

Ейми пътуваше по студените, мокри пътища обратно към Станфийлд Хол, домът от моминските й години в Норфолк, за да прекара там зимата. Небесата, извили се като арка над равния пейзаж, бяха посивели от дъждовни облаци, земята отдолу беше кафява, осеяна със сив кремък, раздърпана като домашнотъкан вълнен плат и също толкова бедна. Ейми яздеше в студа с вдигната качулка и сведена глава.

Не очакваше да види Робърт отново преди Коледа, не очакваше да го види в никакъв момент през дванайсетте дни на коледните празненства. Знаеше, че ще е зает в двора — да планира забавленията, да организира живите картини, актьорите, празненствата и лова, защото придворните бяха твърдо решени да отбележат зимния празник, мислейки — без да го изричат на глас — че това можеше да е последният им празник с Елизабет като кралица. Ейми знаеше, че съпругът й ще бъде постоянно до младата кралица: неин любовник, неин приятел, неин неразделен спътник. Знаеше, че независимо дали бяха любовници или се бяха отчуждили, за Робърт на света не съществуваше друга освен Елизабет.