Любовникът на девицата

— Тогава трябва да ти кажа: допусна много сериозна грешка. Грешка по отношение на моята природа, и на това какви оскърбления съм готова да понеса, грешка по отношение на самия себе си и на това как би трябвало да живееш. Трябва да си наистина луд, щом ми правиш такова признание, надявайки се че аз може да проявя съчувствие. Именно аз, която съм най-наскърбена от това; аз, която знам какво е да обичаш безответно. Аз, която знам какво е да пропилееш цял живот в обич. Ти си глупак, Робърт, а тя наистина е блудница, както смята половината страна. Тя ще трябва да измисли друга съвсем нова религия, за да оправдае раната, която ми нанесе, и гибелта, до която отведе теб. Тя те докара до грях и те изложи на опасност, докара тази страна до ръба на разрушението, до разочарование и нищета, а е едва в първата година на царуването си. Какви злодеяния ще предприеме, преди всичко да свърши?

После тя отдръпна полите си от него, сякаш й беше непоносимо той да докосне дори крайчеца на роклята й, и излезе от стаята, която деляха.

Студената ноемврийска мъгла се стелеше по реката. Кралицата, загледана надолу към забулената в мъгла Темза от високите прозорци на Уайтхол, потръпна и се загърна малко по-плътно с поръбената си с кожа роба.

— Пак е много по-добре от Удсток — усмихна й се Кат Ашли.

Елизабет направи гримаса:

— По-добре, отколкото затворничество в Тауър — каза тя. — По-добре от много места. Но не и по-добре от средата на лятото. Тук е смразяващо студено и убийствено скучно. Къде е сър Робърт?

Кат не се усмихна.

— Още гостува на жена си, принцесо.

Елизабет приведе рамене.

— Няма нужда да гледаш така, Кат. Имам право да знам къде е началникът на моята конница. И имам право да очаквам от него да присъства в двора.

— А той има право да вижда съпругата си — каза упорито Кат. — Да го оставите да си отиде беше най-доброто дело, което сте вършили, принцесо. Знам, че е болезнено за вас, принцесо, но…

Лицето на Елизабет беше изпито от мисълта за тази загуба.

— Не е добро дело: поздравленията ти са твърде подранили — каза тя намусено. — Това е жертва, която трябва да правя отново и отново, всеки ден. Това не беше работа за един ден, Кат: през всеки един ден от живота си трябва да живея без него и да знам, че той живее без мен. Всяка сутрин се събуждам и знам, че не мога да му се усмихна и да го видя как ме гледа с любов. Всяка нощ си лягам да спя, копнееща до болка по него. Не виждам как ще го понеса. Минаха петдесет и един дни, откак го отпратих от себе си, а все още съм болна от любов към него. Болката изобщо не отслабва.

Кат Ашли погледна младата жена, която познаваше от момиче.

— Той може да ви бъде приятел — каза тя утешително. — Не е нужно да го губите изцяло.

— Не приятелството му е това, което ми липсва — каза рязко Елизабет. — А той. Самата му личност. Присъствието му. Искам сянката му да пада върху стената ми, искам неговия мирис. Не мога да ям без него. Не мога да върша делата на кралството. Не мога да чета книга, без да го попитам какво мисли, не мога да чуя мелодия, без да ми се прииска да му я изпея. Сякаш целият живот, и цвят, и топлина, са изтекли като кръв от света, когато той не е с мен. Не ми липсва моят приятел, Кат. Липсват ми моите очи, не мога да виждам без него. Без него съм сляпа.

Вратите се отвориха и влезе Сесил с мрачно лице.

— Сър Уилям — каза Елизабет без особена топлота в гласа. — Носите лоши новини, ако мога да преценя правилно.

— Просто новини — каза той с неутрален тон, докато Кат Ашли се отдалечи от двамата.

— Става въпрос за Ралф Садлър — каза той кратко, назовавайки името на техния агент в Бърик. — Изпратил е нашите пари, общо хиляда крони, на протестантските лордове, и лорд Ботуел, протестант-изменник, който служи на кралица Мари дьо Гиз, го е пресрещнал и ги е откраднал. Не можем да си ги получим обратно.

— Хиляда крони! — Тя бе ужасена. — Това е почти половината от всичките пари, които събрахме за тях.

— И постъпихме правилно. Протестантските лордове продават дори ножовете и сребърните си съдове, за да въоръжат войските си. И кой би помислил, че Ботуел ще дръзне да предаде своите събратя лордове? Но загубихме парите, и — което е по-лошо от загубата — сега кралицата регентка ще узнае, че въоръжаваме нейните врагове.

— Бяха френски крони, а не английски монети — каза тя бързо, припряно изричайки лъжа. — Можем да отричаме всичко.

— Дадени са от нашия човек в Бърик, сър Ралф Садлър. Те едва ли могат да се съмняват, че парите са били наши.

Елизабет беше ужасена.

— Сесил, какво ще правим?

— Това е достатъчно основание французите да ни обявят война. С тази постъпка само им дадохме конкретен повод.

Тя се обърна и се отдалечи от него, като разтриваше с пръсти кожичките на ноктите си.

— Няма да ми обявят война — каза тя. — Не и докато мислят, че ще се омъжа за един Хабсбург. Няма да се осмелят.

— Тогава ще трябва да се омъжите за него — притисна я той. — Те ще трябва да разберат, че женитбата ще се състои. Ще трябва да обявите годежа си и да определите датата на сватбата си: Коледа.

Изражението й беше мрачно.

— Значи нямам избор?