Любовникът на девицата

— Защо, какво се е случило сега? — запита той.

— Тя се обръща против истинската религия и подкрепя протестантските бунтовници в Шотландия — каза Ейми направо. — Хвърли в тъмница всички епископи, освен онези, които бяха принудени да отидат в изгнание. Вече няма църква, само изплашени свещеници, които не знаят какво да правят. Това е открито нападение над религията на нашата страна. На какво се надява тя? Да направи Англия и Шотландия, Уелс и Ирландия изцяло протестантски? Да бъде съперник на самия Свети Отец? Да създаде своя собствена Свещена империя? Папа в рокля ли иска да бъде? Нищо чудно, че не се омъжва. Кой би могъл да понесе такава съпруга, каквато ще стане тя?

— Истинската религия? — възкликна Робърт. — Ейми, ти си била протестантка през целия си живот. Оженихме се с църковна служба по молитвеника на крал Едуард, в негово присъствие. С кого си говорила, че ти е напълнил главата с такива идеи?

Тя го погледна с обичайното си кротко изражение.

— Не съм говорила с никого, Робърт. И нашият дом беше папистки през всичките години от царуването на кралица Мери. Прекарвах дълго време в размисли, знаеш ли. В дългите часове, които прекарвам сама, нямам какво друго да правя, освен да мисля. Пътувам из страната и виждам какво правят Елизабет и нейните служители. Виждам унищожаването на манастирите и бедността на църковните земи. Тя докарва стотици хора до просешка тояга, оставя бедните и болните без приюти. Монетите, които сече, не струват почти нищо, а църквите й не могат дори да отслужват литургия. Никой, който погледне Англия, управлявана от Елизабет, не може да я смята за велика кралица. Донесла ни е единствено беди.

Тя направи пауза, виждайки ужасеното му изражение.

— Не говоря така с никой друг — успокои го тя. — Помислих си, че ще е безопасно да споделя мислите си с теб. И исках да говоря с теб за епископа на Оксфорд.

— Епископът на Оксфорд може да изгние в ада! — избухна той. — Не можеш да ми говориш по тези въпроси. Не е подобаващо. Ти си протестантка, Ейми, като мен. Родена и възпитана като протестантка. Като мен.

— Родена съм католичка, както и ти, после бях протестантка, когато крал Едуард бе на престола — каза тя спокойно. — А после бях римокатоличка, когато на трона беше кралица Мери. Променях се и се променях отново. Точно както и ти. А баща ти се отрече от протестантското си вероизповедание и го нарече огромна грешка, нали? Хвърли вината за всички беди на страната върху своята ерес, точно това бяха думите му. Тогава всички бяхме католици. А сега ти искаш да си протестант, и искаш аз да бъда протестантка, просто защото тя е такава. Е, аз не съм.

Най-после той долови нотка, която му даде ключа към нея.

— Ах, ти ревнуваш от нея.

Ръката на Ейми се плъзна към джоба, за да докосне хладните мъниста на броеницата й.

— Не — каза тя овладяно. — Зарекох се, че няма да изпитвам ревност към никоя жена на света, най-малко пък към нея.

— Винаги си била ревнива жена — каза той искрено. — Това е твоето проклятие, Ейми — и моето.

Тя поклати глава.

— Тогава обезсилих проклятието: няма да ревнувам никога повече.

— Именно твоята ревност те води до тези опасни размишления. И цялата тази теология е просто маска за ревнивата ти омраза към нея.

— Не е така, милорд. Зарекох се, че ще се откажа от ревността.

— О, признай го — каза той, усмихнат. — Това не е нищо друго, освен женска злоба.

Тя дръпна поводите на коня си, спря и го погледна твърдо, така че той трябваше да срещне очите й:

— Защо, какъв повод имам за ревност? — запита тя.

За миг Робърт се изпълни с гняв, раздвижвайки се на седлото: конят му започна да нервничи, когато той изопна юздата.

— Какъв повод имам? — настоя тя отново.

— Сигурно си чула разни приказки за нея и мен?

— Разбира се. Предполагам, че цялата страна е чула.

— Това сигурно те е накарало да ревнуваш: би накарало всяка жена да ревнува.

— Не и ако можеш да ме увериш, че това е неоснователно.

— Не е възможно да мислиш, че с нея сме любовници!

Той го обърна на шега.

Ейми не се засмя: дори не се усмихна.

— Няма да го мисля, ако можеш да ме убедиш, че не е вярно.

Беше стиснала здраво броеницата в джоба си: струваше и се като въже, което можеше да я спаси да не се удави в дълбините на този опасен разговор.

— Ейми, невъзможно е да мислиш, че съм неин любовник и кроя планове да се разведа с теб, или да те убия, както твърдят сплетниците!

Тя все още не се усмихваше.

— Ако ме увериш, че слуховете са лъжливи, няма да им обръщам внимание — каза тя спокойно. — Разбира се, че съм ги чула, и те са много ясни и неприятни.

— Те са крайно цинични и неверни — каза той дръзко. — И ще си помисля много лоши неща за теб, Ейми, ако се вслушваш в тях.

— Не ги слушам: слушам теб. Сега слушам много внимателно. Можеш ли да ми се закълнеш в честта си, че не си влюбен в кралицата и че никога не си мислил за развод?

— Защо изобщо ме питаш?

— Защото искам да знам. Искаш ли развод, Робърт?

— Та нима ти би се съгласила на развод, ако някога ти предложа подобно нещо? — попита той любопитно.