Любовникът на девицата

— Не го обвинявам — прошепна тя, застанала на колене в енорийската църква на Сайдърстоун, загледана към празното място на олтара, където някога беше стояло разпятието, загледана към пиедестала, където някога статуя на Дева Мария беше издигала любящо каменната си ръка да благослови вярващите. — Няма да го виня — прошепна тя в пустотата: новият свещеник на Елизабет не бе оставил нищо, към което вярващите да се обръщат с молитва. — И няма да виня и нея. Не искам да обвинявам когото и да е от двамата, никого. Трябва да се освободя от собствения си гняв и собствената си скръб. Трябва да кажа, че той може да си тръгне от мен, може да отиде при друга жена, може да я обича повече, отколкото някога е обичал мен, и трябва да освободя сърцето си от ревността, болката и скръбта. Трябва да оставя всичко това да си отиде, иначе то ще ме унищожи.

Тя отпусна глава в ръцете си.

— Тази болка в гърдите ми, която пулсира през цялото време, е раната, нанесена ми от скръбта — каза тя. — Тя е като пробождане с копие в сърцето ми. Трябва да му простя, за да накарам тази рана да зарасне. Всеки път, когато я докосвам с ревността си, болката избухва отново. Ще се заставя да му простя. Ще се заставя да простя дори на нея. — Тя вдигна глава от ръцете си и погледна към олтара. На фона на камъка видя слабото очертание на мястото, където беше висяло разпятието. Затвори очи и се помоли, сякаш то беше още там. — Няма да допусна ереста на развода. Дори ако той се върне при мен и ми каже, че тя е размислила и иска да се оженят, дори тогава няма да се съглася на това. Бог събра Робърт и мен, никой не може да ни раздели. Зная това. Той знае това. Вероятно дори тя, в бедното си, греховно сърце, знае това.

Във великолепните си покои в Уайтхол, Сесил се трудеше над съставянето на едно писмо. Беше адресирано до кралицата, но не беше в обичайния му отривист стил с номерирани точки. Беше далеч по-официално писмо, съчинено от него, за да й бъде изпратено от шотландските протестанти. Заобиколният маршрут на писмото — от Сесил до Шотландия, преписано от шотландските лордове със собствените им ръце, и спешно изпратено отново на юг до кралицата — според Сесил беше оправдан, защото нещо трябваше да разтърси Елизабет и да я накара да изпрати английска армия в Шотландия.

Френският гарнизон в Лийт се беше изтръгнал от обсадата и беше нанесъл поражение на шотландските протестанти, разположени на лагер пред замъка. В ужаса си от поражението граф Аран, голямата надежда на Сесил в Шотландия, се държеше изключително странно: ту беснееше от гняв, ту потъваше в мълчание и лееше сълзи. От бедния Джеймс Хамилтън не можеха да се очакват подвизи на героично предводителство, нито триумфална женитба с Елизабет: клетият, миловиден млад мъж явно бе полуобезумял, а претърпяното поражение го тласкаше към безразсъдство. Шотландските лордове бяха останали без водач, сами. Без подкрепата на Елизабет, сега те бяха и без приятели. Това, което сега бе отстъпление, щеше да се превърне в паническо бягство, когато френските подкрепления слезеха на сушата, а сър Никълъс Трокмортън, току-що пристигнал от Париж, обезумял от страх, предупреди, че френската флотилия се струпва във всички пристанища на Нормандия, войските са въоръжени и ще потеглят веднага щом се появи попътен вятър. Посланикът твърдеше уверено — французите не се съмнявали, че първо ще завладеят Шотландия, а после ще потеглят към Англия. Изобщо не се съмняваха, че ще спечелят.