Любовникът на девицата

Очите на Ейми се стрелнаха към лицето му и той я видя как побеля като платно, сякаш й беше прилошало. За миг тя застина на коня си пред него, с леко отворена уста, ахна и после, много бавно, докосна коня си с малката си пета и го насочи по пътеката към къщи.

Робърт я последва:

— Ейми…

Тя не спря, нито обърна глава. Той осъзна, че никога преди не я беше повиквал по име, без тя да отговори веднага. Ейми винаги идваше, когато я повикаше, в повечето случаи беше до него много преди да я повика. Струваше му се много странно и неестествено, че малката Ейми Робсарт се отдалечава от него със смъртнобледо лице.

— Ейми…

Тя продължи непоколебимо, без да поглежда нито надясно, нито наляво, и определено — без да поглежда назад да види дали я следва. Продължи да язди мълчаливо по целия път до вкъщи, а когато стигна до двора на конюшнята, подаде поводите на коняря и влезе мълчаливо в къщата.

Робърт се поколеба, а после я последва нагоре по стълбите до спалнята им. Не знаеше как да се справи с тази непозната, нова Ейми. Тя влезе в стаята им и затвори вратата: той почака да я чуе дали ще превърти ключа в ключалката. Ако залостеше вратата, за да не може той да влезе, той можеше да се ядоса, ако го заключеше отвън, той беше в законното си право да разбие вратата, имаше законно право да я набие — но тя не го стори. Затвори вратата, не я заключи. Той пристъпи напред и отвори вратата, което беше негово право, и влезе.

Тя беше седнала на обичайното си място до прозореца, загледана навън, както правеше толкова често в очакване да го види.

— Ейми — каза той тихо.

Тя обърна глава.

— Робърт, стига вече. Трябва да знам истината. Отвратена съм до дън душа от лъжи и слухове. Искаш ли развод, или не?

Беше толкова спокойна, че той — неспособен да го повярва — изпита искрица надежда.

— Ейми, какво ти се върти в ума?

— Искам да знам дали искаш да се освободиш от нашия брак — каза тя спокойно. — Аз навярно не съм съпругата, от която се нуждаеш, сега, когато стана такъв важен човек. Това ми стана ясно през последните месеци. А и Бог още не ни е благословил с деца — добави тя. — Дори само тези причини могат да бъдат достатъчни. Но ако дори половината клюки са верни, тогава е възможно кралицата да те приеме за свой съпруг, ако си свободен. Никой Дъдли не може да устои на такова изкушение. Баща ти щеше да свари съпругата си жива в масло за подобен шанс, а той я обожаваше. Затова те питам: моля те, кажи ми честно, искаш ли развод?

Робърт бавно осъзна какво казваше тя: бавно го осени разбирането, че тя се беше подготвяла за това; но вместо Да почувства, че това е шансът му, той почувства как ярост и смущение се надигат в него като буря.

— Вече е твърде късно — избухна той. — Боже мой! Да ми кажеш това сега! Няма полза да се вразумяваш сега, след всичките тези години, твърде късно е. Твърде късно е за мен!

Сепната, Ейми вдигна поглед към него, потресена от потиснатата жестокост в гласа му:

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме отхвърли — изплака той: истината избликна от него в страданието му. — Тя ме обичаше и го знаеше, искаше да се омъжи за мен, и аз исках да се оженя за нея, но тя трябва да има съюзник за война срещу Франция, и ме отхвърли заради ерцхерцога или онова пале Аран.

Възцари се ужасено мълчание.

— Затова ли си тук? — попита тя. — И затова ли си толкова мрачен и мълчалив?

Той се отпусна на пейката в прозоречната ниша и сведе глава: почти му се струваше, че може да се разплаче като жена.

— Да — каза кратко. — Защото за мен всичко приключи. Тя ми каза, че трябва да бъде освободена и аз се отказах от нея. Не ми остана нищо освен теб: независимо дали си подходящата жена или не, независимо дали имаме деца или не, независимо дали ще пропилеем останалата част от живота си заедно и ще умрем, мразейки се един друг, или не.

Ръката му се вдигна към устата, той заби зъби в кокалчетата на пръстите си, в опит да се възпре да каже още нещо.

— Нещастен си — отбеляза тя.

— Никога, през целия си живот, не съм бил в по-лошо положение — каза той кратко.

Тя не каза нищо, и след няколко мига Робърт се овладя, преглъщайки скръбта си, и вдигна глава да я погледне.

— Бяхте ли любовници? — попита тя много тихо.

— Какво значение има сега?

— Но бяхте ли? Мисля, че сега можеш да ми кажеш истината.

— Да — каза той безизразно. — Бяхме любовници.

Ейми се изправи и той вдигна поглед към нея, както бе застанала пред него. На фона на яркия прозорец лицето й беше обвито в сянка. Не можеше да види изражението й. Не можеше да разбере какво си мисли. Но гласът й бе по-спокоен от всякога.