Кръвно обещание

Така и направихме. Да срещна нея бе най-странното нещо, което ми се беше случвало, откакто пристигнах в Русия. Исках да знам защо тя смяташе, че трябва да поддържаме връзка и как се бе отървала от трупа на стригоя. И докато се върнахме на оживената улица и тръгнахме към кафето, което тя харесваше, ми просветна, че след като знае толкова много за света на мороите, то тогава може би знае къде се намираше селището на Дмитрий. Ето го отново, изникващ в ума ми. Нямах идея дали всъщност дебнеше около родния си град, но нямах никакви други предположения. Отново ме завладя онова странно чувство. Обърканият ми ум сля лицето на Дмитрий с това на стригоя, който току-що бях убила — бледа кожа, кървясали очи.

Не, строго се скарах сама на себе си. Не се съсредоточавай върху това, не още. Не се паникьосвай. Докато не срещнех Дмитрий — стригоя, щях да съхранявам силите си, като си спомням за Дмитрий, когото обичах — с дълбоките му кафяви очи, топли ръце и огнени прегръдки.

— Хей, добре ли си. ъм, както там се казваше?

Сидни ме гледаше странно и осъзнах, че сме стигнали до ресторанта. Не знаех какво бе изписано на лицето ми, но сигурно е било достатъчно, за да изостри вниманието й. Досега бях останала с впечатлението, че тя искаше да разговаря с мен колкото е възможно по — малко.

— Да, добре съм, — казах небрежно, придавайки си разсеян вид. — И се казвам Роуз. Това ли е мястото?

Това беше.

Ресторантът беше весел и светъл, съвсем по — различен от изискано — тъмната атмосфера на Найтингейл. Седнахме на едно черно кожено сепаре — имам предвид, черно кожено сепаре от изкуствена кожа — и се зарадвах да узная, че менюто съдържаше американска и руска храна. Списъците бяха преведени на английски, и лигите ми едва не потекоха, когато видях пърженото пиле. Бях изгладняла, защото не бях хапвала нищо в клуба и мисълта за пържено месо ми изглеждаше страхотна след цяла седмица на бързи храни, салати и подобни.

Когато сервитьорката пристигна, Сидни поръча ястието си на перфектен руски, а аз само посочих в менюто. Я виж ти, Сидни била пълна с изненади. Съдейки по грубото й държание, очаквах да започне да ме разпитва всеки момент. Но, за моя изненада, когато сервитьорката си тръгна, тя запази мълчание, избягвайки погледа ми и играейки си със салфетката си. Всичко беше доста странно. Явно й беше неудобно покрай мен. Дори и масата, която ни разделяше, очевидно не й осигуряваше достатъчно пространство. И все пак изненадата й преди не можеше да бъде подправена и тя бе пренебрегнала всичките си правила, за да дойде с мен тук. Е, можеше да го раздава леко, но аз нямах такива намерения. Всъщност, директността си беше запазена марка за мен.

— Е, готова ли си да ми кажеш коя си и какво става?

Сидни вдигна поглед. Сега, на светло, можех да видя, че очите й са кафяви. Имаше интересна татуировка на лявата си буза. Мастилото изглеждаше златисто, нещо, което никога не бях виждала преди. Изпипан модел на листа и цветя, видим само когато наклонеше глава, така че да отразява светлината.

— Казах ти, — отвърна тя. — Аз съм Алхимик.

— А аз ти отговорих, че нямам представа какво е това. Да не би да е някоя руска дума? — не ми звучеше като такава.

Половинчата усмивка озари устните й.

— Не. Предполагам, че никога не си чувала за алхимия, нали?

Поклатих глава и тя подпря брадичка на ръцете си, забивайки поглед отново в масата. Преглътна, сякаш събираше сили за нещо и избълва поток от думи:

— Още в Средновековието, някои хора били убедени, че са намерили правилната формула, позволяваща им да създават магия — да превръщат оловото в злато. Не е изненада обаче, че усилията им не се увенчавали с успех. За сметка на това, те продължили да преследват всякакви мистични и ирационални цели, така че в крайна сметка се докопали до… определен вид магия. — тя се намръщи. — Вампири.

Мислено се върнах в часовете по история. Средните векове, когато нашият вид започнал да се отдалечава и крие от хората. Това бе времето, когато вампирите се бяха митологизирали, поне що се отнася до заобикалящия ги свят, защото мороите били смятани за чудовища, макар че не ловували хора.

Сидни потвърди мислите ми.

— Точно тогава мороите започнали да се укриват. Имали своята магия, но хората ги превъзхождали далеч по численост. Всъщност, положението все още е такова. — тя се усмихна леко. Мороите не умееха да убеждават, докато хората го правеха дори завидно. — Така че мороите сключили сделка с Алхимиците. Ако те помагали на мороите и дампирите, за да могат да останат в неизвестност, мороите щели да им дадат това — и тя посочи към златната татуировка.

— Какво е това? — попитах. — Имам предвид, освен външния вид, какво представлява?

Тя внимателно го опипа с пръстите си и не прикри сарказма си:

— Моят ангел — пазител. Всъщност е златен, и… — тя направи гримаса и отмести ръката си. — Това е кръв на морой, запечатана с магията на водата и земята.

— Какво? — попитах високо и няколко човека се извърнаха към мен. Сидни продължи да говори — с горчива интонация, но по — тихо отпреди.