Кръвно обещание

— Сериозно? И как ти помага този подход в намирането на селото? — попита присмехулно тя. — Виж, ако искаш да стигнеш дотам, това е единственият начин.

— Е. - единственият начин да го намеря, бе да използвам информацията на Сидни. Винаги можех да се върна обратно към дебненето в Найтингейл, но ми бе отнело толкова много време да се хвана за нещо оттам. Междувременно, тя стоеше точно пред мен, с информацията, от която имах нужда.

— Защо? — попитах. — Защо трябва да ме придружиш?

— Не мога да ти кажа това. И под това разбирай: не ми позволяват да ти кажа.

Чудесно. Изгледах я, опитвайки се да разбера какво по дяволите става тук. Защо

някой — особено хора, навлезли в света на мороите — ще се занимава къде е отишъл един дампир — тийнейджър? Не допусках, че Сидни има някакви вътрешни подбуди, освен ако не беше изключително добра актриса. Все пак, очевидно хората, пред които отговаряше имаха стриктен план, а аз не обичах да играя по плановете на другите. В същото време бях нетърпелива да се захвана с това. Всеки ден, който отминаваше беше още един ден, в който не намирах Дмитрий.

— Кога можем да тръгнем? — попитах. Сидни очевидно блъфираше. Не бе показала никакви особени умения в опитите си да ме проследи по-рано. Нямаше да е особено трудно да я разкарам, веднъж щом се доберяхме до града на Дмитрий. Тя изглеждаше някак разочарована от отговора ми, сякаш си мислеше, че ще откажа, и ще бъде освободена от задължението си. Не искаше да идва с мен повече, отколкото аз исках да пътуваме заедно. Отваряйки чантата си, тя извади отново мобилния си телефон, натиска бутоните в продължение на няколко минути и накрая извади таблица на разписанието на влаковете. Показа ми една за утре.

— Това устройва ли те?

Разгледах екранчето и кимнах.

— Знам къде е тази гара. Ще бъда там.

— Добре, — тя стана и хвърли няколко банкноти на масата. — Ще се видим утре. — Тръгна към вратата и после се обърна: — О, можеш да доизядеш картофките ми.

Когато за пръв път пристигнах в Русия, отсядах в младежки мотели. Разбира се, имах финансовите средства да си позволя и другите места, но ми се щеше да не се набивам на очи. Освен това, луксът не бе първото нещо в ума ми. Когато започнах да ходя в Найтингейл обаче, трудно можех да се върна в къщата, пълна с къмпингуващи студенти, носейки дизайнерска рокля. Затова бях отседнала в огромен хотел, вратите, на който отваряха портиери, а фоайето бе мраморно. Същото фоайе беше толкова просторно, че би могло да побере един, а може би дори и два мотела вътре. Моята стая бе голяма и изпипана и се зарадвах, когато се прибрах в нея и имах възможността да сваля токчетата и да съблека роклята. Усетих леко бодване на съжаление за двете рокли, които бях оставила в Санкт Петербург. Исках да запазя багажа си, докато кръстосвам страната, ала и не исках да нося тежки неща. Така че дори и раницата ми да бе огромна, можех да нося само това количество. Е, какво пък. Тези рокли щяха да са повратната точка в деня на някоя чистачка, например.

Единственият накит, от който имах нужда бе медальонът, във формата на око. Подарък от майка ми, а на нея бе даден от баща ми. Винаги го носех на врата си.

Влакът от Москва потегляше късно сутринта, а оттам щяхме да вземем друг, който да прекоси цялата страна, за да стигне до Сибир. Исках да съм отпочинала и готова за пътуването. Затова се преоблякох в нощница и се пъхнах под завивките, надявайки се, че сънят ще ме споходи скоро. Вместо това, умът ми бе завладян от всичко, което се бе случило наскоро. Ситуацията със Сидни си бе странна, но можех да се справя с нея. Докато се придържахме към публичния транспорт, тя трудно можеше да ме заведе право в ръцете на мистериозните си началници. А съдейки по това какво бе казала за времето, щеше да ни отнеме само около два дни, за да стигнем селото. Два дни ми се струваха невъзможно дълги, и в същото време, невъзможно кратки.

Означаваше, че ще се наложи да се изправя пред Дмитрий след няколко дена… и тогава какво? Можех ли да го направя? Можех ли да го убия? И дори ако решах, че мога, дали наистина щях да имам силата да го надвия? Същите въпроси, които си бях задавала през последните две седмици, ме измъчваха отново и отново. Дмитрий ме бе научил на всичко, което умеех, и с новопридобитите му рефлекси на стригой, наистина щеше да бъде бог, както се бях шегувала преди. Смъртта беше доста реална възможност.

Но притеснението нямаше да ми помогне. Затова, гледайки към часовника срещу мен, осъзнах, че съм лежала будна почти час. Това не беше добре. Трябваше да съм в топ — форма. Така че направих нещо, което знаех, че не биваше — но винаги ми помагаше в подобни ситуации — главно защото означаваше, че съм се вмъкнала в нечий друг мозък.

Приплъзването в ума на Лиса изискваше минимална доза концентрация от моя страна. Не знаех дали ще го умея, когато сме разделени, но осъзнах, че процесът не е различен от времената, в които го правех на сантиметри разстояние от нея.