Кръвно обещание

— Така че, — добави Сидни — смятам, че е най-добре ако просто се подсигурим, че никой не знае за съществуването на твоя вид. Всички вие сте там, навън, и нищо не може да се направи по въпроса. Вие вършете работата си да се отървете от тези стригои, а ние ще вършим нашата — спасявайки нашия собствен вид.

Задъвкай едно пилешко крилце и си напомних, че тя се опитваше да спаси своя вид от такива като мен. По някои параграфи, казаното от нея имаше смисъл. Не бе възможно да препускаме из този свят напълно невидими и да, трябваше да призная, че имахме нужда от някого, който да се оправя с останалите трупове на стригоите. Хора, работещи с мороите бяха идеалният избор. Някои можеха да се движат по света свободно, особено ако имаха връзките, за които бе намекнала тя.

Замръзнах на място, с хапка в устата си, спомняйки си по-ранните си мисли, когато за пръв път я бях срещнала. Насилих се да преглътна и отпих вода.

— Ето един въпрос. Навсякъде в Русия ли имаш контакти?

— За нещастие, — отвърна тя. — Когато Алхимиците навършат осемнадесет, биват изпращани на стаж, на който да добият представа за работата и да завържат връзки. Ако питаш мен, бих си останала в Юта.

Това бе дори по — лудо от всичко, което ми бе казвала досега, но не настоях на въпроса.

— Какъв точно тип връзки?

Тя сви рамене.

— Проследяваме движенията на много морои и дампири. Също така познаваме и важни клечки — сред хората и мороите. Ако има някакъв инцидент, намираме някой, който да плаща на друг някой и всичко се нарежда.

Да проследява мороите и дампирите. Джакпот! Наведох се и понижих глас. Всичко ми изглеждаше от изключителна важност днес.

— Търся едно село… село на дампири, в Сибир. Не знам как се казва… Нещо с „Ом”… - Дмитрий бе споменавал името само веднъж и го бях забравила.

— Омск, — поправи ме тя.

Изправих стойка.

— Знаеш ли го?

Тя не отговори веднага, но очите й я издадоха.

— Може би.

— Знаеш го! — възкликнах аз. — Трябва да ми кажеш къде се намира и как да стигна

дотам.

Тя направи физиономия.

— Да не би да искаш да ставаш една от. онези?

Явно Алхимиците знаеха за кръвните курви. Не се изненадах. Ако Сидни и помощниците й знаеха всичко останало за вампирския свят, със сигурност бяха наясно и с това.

— Не, — отвърнах рязко. — Трябва да намеря някого.

— Кого?

— Някого.

Това почти предизвика усмивка на устните й. Кафявите й очи придобиха замислен вид, докато забождаше ново картофче на вилицата си. Беше отхапала точно две хапки от бургера си и той изстиваше. Направо ми се искаше да го изям.

— Ще се върна ей сега, — каза рязко, ставайки и запътвайки се към другия ъгъл на кафето. Извади мобилен от вълшебното си портмоне и обърна гръб на стаята, за да говори по него. Вече бях приключила с пилето си и взех няколко от картофките й. Нямаше да ги изяде, така или иначе. Всички възможности се разкриха пред мен, запитах се дали намирането на селото ще е така лесно. И веднъж щом пристигнех. можеше ли да е лесна тази част? Там ли щеше да е той, дебнещ в сенките, ловуващ хората? И веднъж, щом се изправех очи в очи с него, щях ли да мога да го пробода с кола си? Нежеланият образ изникна пред очите ми, червеноокият Дмитрий и.

— Роуз?

Примигнах. Бях се отдалечила в мислите си, а Сидни се беше върнала. Тя седна обратно срещу мен.

— Изглежда, че. — тя направи пауза и погледна надолу. — Да не би да си изяла няколко от картофките ми?

Нямах никаква идея как е разбрала, количеството бе завидно. Помислих си, че самопризнанието за крадените картофки би затвърдило мнението й, че съм зло същество на нощта, затова глухо отвърнах:

— Не.

Тя се намръщи за секунда и после каза:

— Знам къде се намира това място, била съм там и преди.

Изправих се. Мили Боже! След толкова седмици търсене най-сетне бях успяла. Сидни щеше да ми каже как да го намеря и аз щях да се опитам да затворя тази ужасна страница, белязала живота ми.

— Благодаря ти, благодаря ти толкова много….

Тя вдигна ръка, за да замълча и забелязах колко нещастна изглеждаше.

— Но няма да ти кажа къде е.

Устата ми шумно се отвори.

— Какво?

— Ще те заведа там лично.

Глава 3

Това не беше планирано. Изобщо даже. Опитвах се да прекося Русия по възможно най-бързия начин. Освен това, не ми се нравеше мисълта да си имам „опашка” — особено някоя, която очевидно ме мразеше. Не знаех колко време щеше да ми отнеме да стигна Сибир — около два дни, предположих — и не можех да си представя да ги прекарам в компанията на Сидни, която да обяснява колко точно зло и неестествено същество съм.

Преглъщайки гнева си, се опитах да подходя разумно. Все пак, исках просто една

услуга.

— Няма нужда, — отвърнах с усмивка. — Много мило, че предложи, но не искам да отнемам от времето ти.

— Е, — отговори сухо тя. — няма как да избегнем това. Освен това, не съм мила. Не е дори мой избор, а заповед от началниците ми.

— Все пак изглежда досадно от твоя гледна точка. Защо просто не ми кажеш къде се намира и не им биеш шута?

— Очевидно не познаваш хората, за които работя.

— Няма и нужда. Пренебрегвам началството и администрацията в почти всички случаи. Не е толкова трудно, ако веднъж свикнеш.