Кръвно обещание

— Не съм възхитена от факта, но това е нашата „награда”, задето сме ви помогнали. Земята и водата се свързват с кожата ни и ни дават същите характеристики като на мороите. Или поне няколко от тях. Почти никога не се разболявам. Ще живея доста дълго.

— Предполагам, че това не е зле. — рекох относително.

— Може би за някои. Нямаме избор. Тази „кариера” е семейно наследство — предава се в рода. Трябва да научим всичко за мороите и дампирите, да изградим връзки сред хората, за да можем да се движим наоколо необезпокоявани. Имаме трикове и техники да се отърваваме от телата на стригоите — като тази отрова, която ти видя. В замяна, обаче, се опитваме да стоим колкото се може по — надалеч от вас. Ето защо повечето дампири не подозират за нашето съществуване, докато не завършат. А мороите — почти никога не узнават. — тя спря рязко. Предположих, че урокът е приключил.

Сърцето ми блъскаше в гърдите все по-силно. Никога не си бях представяла нещо подобно. Всъщност. не бях ли? Повечето от обучението ми се бе съсредоточавало върху физическите аспекти на това да си пазител: бойни техники, повишено внимание и прочие. И въпреки това често чувах бегли сравнения с тези в човешкия свят, които помагаха на мороите да се крият и ги измъкваха от опасни ситуации. Никога не бях чувала за терминът „алхимик”, никога не бях мислила по-обстойно за това. Ако бях останала в училище, може би щях да го сторя все пак.

Това едва ли бе идея, която бих предложила в други обстоятелства, но не успях да се сдържа:

— Защо запазвате този дар за себе си? Защо не го споделите с човешкия свят?

— Защото има и друга уловка. Това обвързване ни спира да говорим относно вашия вид по начин, който би могъл да ви изобличи.

Заклинание, което да им пречи да разказват. Това приличаше на Принудата. Всички можехме да използваме по малко, а някои дори влагаха магията си в определени обекти и печелеха от това. Магията на мороите се бе променила с течение на годините, а принудата бе нещо, съвпътствало ни през вековете. Предполагам, че и татуировката бе направо древна по произход.

Премислих всичко, което бе казала Сидни и още повече въпроси изплуваха в главата ми.

— Защо. Защо се дистанцираш от нас? Имам предвид, не че си търся най-добра приятелка или нещо от сорта, но.

— Защото е наш дълг пред Господ да защитаваме останалата част от човечеството от злите създания на нощта. — ръката й разсеяно се отправи към врата й. Той бе покрит с яката на якето й, но успях да зърна златен кръст.

Смутих се отначало, тъй като не бях от религиозните. Всъщност, никога не можех да се чувствам удобно сред фанатично — вярващите. Тридесет секунди по-късно осъзнах смисъла на думите й.

— Чакай малко, — възкликнах невъздържано. — Да не говориш за нас? Морои и дампири? Всички ние сме „зли създания на нощта”?

Ръцете й оставиха кръста и тя не отговори.

— Ние не сме като стригоите! — отсякох аз.

Лицето й остана все така безизразно.

— Мороите пият кръв. Дампирите са някаква странна и неестествена смесица между мороите и хората.

— Никой не ме беше наричал неествена досега, освен един път, в който сложих кетчуп върху тако. Но. Да бъдем рационални, салсата беше свършила, така че какво се очакваше от мен да направя? Мороите и дампирите не са зли — казах. — Не са като стригоите.

— Това е вярно, — кимна тя. — Стригоите са по — зли.

— Ей, не това имах…

Точно тогава пристигна храната и пърженото пиле достатъчно, за да ме разсея от това, че бях сравнена с един стригой. Просто отложих оборването на нейните аргументи и впих зъби в златистата коричка, почти разтапяйки се от удоволствие. Сидни бе поръчала чийзбугер с пържени картофки и гризваше грациозно от тях.

След като погълнах цяла пилешка кълка, бях готова да продължа със спора:

— Изобщо не сме като стригоите. Мороите не убиват. Нямаш никаква причина да се страхуваш от нас. — просто не обичах да се сближавам с хората. Нито един от моя вид не го правеше, не и по начина, по който хората бяха непрестанно щастливи и готови да експериментират с всичко непознато за тях.

— Всеки човек, който научи нещичко за вас, ще разбере и за стригоите, — поклати глава тя. Играеше си с картофките си, но не ги ядеше.

— Това знание може да ги предпази, — отвърнах, чудейки се защо играех ролята на адвокат на дявола.

Тя спря заниманието си и пусна картофа обратно в чинията.

— Може би. Но ще има и такива, които ще са изкушени от мисълта за безсмъртие. Дори и на цената на това да прислужват на стригоите, за да бъдат превърнати в създания, дошли от ада. Ще се изненадаш как биха отвърнали повечето хора, когато научат за вампирите. Безсмъртието е изключително примамливо — макар че върви в комплект със злото. Повечето хора, добили тази информация, биха се опитали да им служат, заради възможността да получат такъв „дар”.

— Това е лудост. — спрях насред изречението. Миналата година се бяхме натъкнали на улики за хора, помагащи на стригоите. Вампирите не можеха да докосват сребърни колове, но хората можеха, и някои ги бяха използвали за зли цели. Дали на същите тези хора не бе обещан дарът на безсмъртието?