Кръвно обещание

Ришел Мийд Кръвно обещание

Книга четвърта от поредицата Академия за вампири

Пролог

Веднъж, когато бях в девети клас, трябваше да напиша доклад върху една поема. Един от стиховете беше: „Ако очите ти не бяха отворени, ти не би могъл да различиш фантазията от реалността”. Тогава те не ми направиха впечатление. Все пак, имаше момче в класа, което харесвах, така че как се искаше от мен да се концентрирам върху литературни анализи? Сега, три години по-късно, аз напълно разбрах поемата.

Защото напоследък животът ми наистина сякаш висеше на пропастта на сънищата. Имаше дни, в които си мислех, че ще се събудя и ще открия, че някои скорошни случки от живота ми не са се случили наистина. Със сигурност трябва да съм принцеса в омагьосан сън. Всеки момент този сън — не, кошмар — ще свърши и аз ще си получа принца и щастливия край.

Но няма щастлив край, поне не и в предвидимото бъдеще. А принцът ми? Е, това е дълга история. Той беше превърнат във вампир — стригой, за да сме по-точни.

В моят свят има два вида вампири, които същестуват тайно от хората. Мороите са живи, добри вампири, които владеят магията на елементите и не убиват, когато търсят кръвта, нужна им за оцеляване. Стригоите са неживи, безсмъртни и извратени, които убиват жертвата си, когато се хранят. Мороите са родени, а стригоите се превръщат — насилствено или по избор — чрез средствата на злото.

И Дмитрий, мъжът, когото обичах, бе превърнат в стригой против волята му. Той бе превърнат по време на битка, епична спасителна мисия, от която аз също бях част. Стригои бяха отвлякли морои и дампири от училището, в което учех, а на нас и още други бе казано да ги спасим. Дампирите са полу-вампири, полу-хора — надарени с човешка сила и смелост, и рефлекси и сетива на морои. Дампирите се обучават да станат пазители, елитните бодигарди, които защитават мороите. Такава съм и аз. Такъв беше и Дмитрий.

След неговото превръщане, останалата част от света на мороите го считаше за мъртъв. И до известна степен той беше. Тези, които биват превърнати в стригои, губят всичката добрина и живота, които са имали дотогава. Дори и да не са превърнати по техен избор, това няма значение. Те така или иначе ще станат зли и жестоки, както всички стригои. Хората, които са били, ги няма, и честно казано, по-лесно е да си представиш, че са в рая или в следващия живот, отколкото да си представиш как дебнат през нощта и отнемат животи. Но аз не бях способна да забравя Дмитрий или пък да приема, че всъщност е мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, човекът, с когото така се допълвах, че бе трудно да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Сърцето ми отказа да го пусне, дори и технически да беше чудовище, той все още бе там някъде. А също и не бях забравила разговора, който проведохме веднъж. И двамата се бяхме съгласили, че е по-добре да сме мъртви — наистина мъртви, — отколкото да съществуваме на света като стригои. И след траура ми за добрината, която бе загубил, реших, че трябва да уважа неговите желания. Дори и той вече да не вярваше в тях. Трябваше да го намеря. Трябваше да го убия и да освободя душата му от мрака, от неестественото му състояние. Знаех, че това беше нещото, което Дмитрий, когото обичах, би искал да направя. Но да убиеш стригой не е лесно. Те са невероятно бързи и силни. Нямат никава милост. Убивала съм няколко от техния вид вече — доста необичайно за някого, който е едва на осемнадесет. И знаех, че да убия Дмитрий, ще бъде най-голямото ми предизвикателство — и физически, и психически.

Всъщност, емоционалните последствия се появиха веднага, след като взех решението си. Да бъда с Дмитрий включваше и правенето на някои неща, които щяха да променят живота ми — и това без да броим факта, че да загубя живота си беше твърде възможен резултат от битките с него. Все още бях в училище, на броени месеци от завършването и от ставането на квалифициран пазител. Всеки ден, през който се навъртах около академията "Св. Владимир" — отдалечено и защитено училище за морои и дампири, — означаваше още един такъв, през който Дмитрий беше някъде там и живееше по начин, по който никога не бе искал. Обичах го твърде много, за да позволя това. Затова се налагаше да напусна училище по-рано и да живея сред обикновени хора, напускайки света, в който бях живяла приблизително през целия си живот. Напускането на училището значеше също напускане на още нещо, по-точно на някого — най-добрата ми приятелка Лиса, позната също като Василиса Драгомир. Лиса беше морой, последният от една кралска фамилия. Бях обучавана да бъда неин пазител, когато завършим и решението ми да преследвам Дмитрий разрушаваше до голяма степен бъдещето ни. Нямах избор, освен да я напусна.

Отделно от нашето приятелство, Лиса и аз имахме уникална връзка. Всеки морой се специализираше в магия на някой определен елемент — земя, въздух, вода или огън. Доскоро вярвахме, че съществуват само тези четири елемента. И сега открихме петия: Духът.