Кръвно обещание

И все пак, когато свих по една тиха улица — пряк път до хотела ми — можех да чуя тихите звуци на стъпки след мен. Очевидно ги бях притеснила дотолкова, че един от стражите бе решил да ме проследи. Е, нямаше да му позволя да се възгордява. Може и да бях по-дребна от него — и облечена в рокля и токчета — но се бях била с достатъчно мъже, включително и стригои. Можех да се разправя с този, ако използвах елемента на изненадата. След като бях кръстосвала този квартал много пъти, знаех всички завои и задънени улички доста добре. Забързах ход и завих зад няколко ъгъла, един, от които ме заведе в тъмна и пуста алея. Плашещо, да, но бе идеално място за засада.

Бързо събух обувките. Бяха черни, с красиви кожени каишки, но не и идеални за битка, освен ако не исках да извадя нечие око с тези токчета. Всъщност това не беше лоша идея. Но не бях толкова отчаяна. Без тях паважът бе изключително студен под босите ми крака, тъй като по-рано този ден бе валяло.

Не трябваше да чакам много. Няколко секунди по-късно дочух стъпките и видях дългата сянка на преследвача ми да се отразява на земята, благодарение на мигащата светлина на една улична лампа на главния път. Той спря, без съмнение, търсеше мен. Помислих си, че е доста непредпазлив. Нито един пазител не би бил толкова биещ на очи. Трябваше да се движи по-внимателно и да не се разкрива толкова лесно. Може би тренировките не бяха толкова добри тук, в Русия, колкото в Америка.

Не, това не можеше да бъде истина. Не и ако се сетех за начина, по който Дмитрий разчленяваше враговете си. Наричаха го бог в академията.

Преследвачът направи още няколко стъпки напред и точно тогава изиграх своя коз. Изскочих навън, свила юмруци в готовност.

— Добре! — извиках. — Само исках да задам няколко въпроса, така че просто ме остави намира или…

Замръзнах. Пазителят от клуба не стоеше пред мен.

Не. Това беше човек.

Момиче, не по-възрастно от мен. Около моя ръст, с тъмно руса коса и моряшко яке, което изглеждаше скъпо. Под него, можех да видя красиви панталони и кожени ботуши, които изглеждаха също толкова добре, колкото и якето. Но най-невероятното бе, че я бях разпознала. Бях я виждала два пъти в Найтингейл да говори с мороите. Предположих, че е просто поредната флиртаджийка и бях оставила тази следа. Все пак каква ли полза имах от човек?

Лицето й бе отчасти в сянка, но дори и на слабата светлина, можех да доловя в чертите й раздразнение. Определено не бях очаквала точно това.

— Това си ти, нали? — попита тя. Още по-голям шок. В английския й се долавяше същият американски акцент като моя. — Ти си онази, която оставя следи от тела на стригои из целия град. Видях те в клуба тази вечер и знаех, че ти си тази, която търся.

— Аз. — Никакви други думи не се отрониха от устните ми. Нямах идея как точно трябва да отговоря. Човек, говорещ свободно за стригоите? Това беше нечувано. Щеше да е по-вероятно да се натъкна на стригой по тези улици, отколкото на това. Не бях си представяла нещо подобно никога. Но на нея очевидно не й пукаше за изненадата ми.

— Виж какво, не можеш просто да правиш това, разбираш ли? Знаеш ли колко точно ужасно е да се оправям с подобно нещо? Цялата тази работа е достатъчно зле и без да я влошаваш. Полицията е намерила трупа, оставен от теб в парка, разбираш ли? Не можеш да си представиш колко много връзки трябваше да дърпам, за да покрия цялата тази история.

— Коя. Коя си ти? — успях да попитам най-накрая. Беше вярно. Наистина бях оставила тялото в парка, но какво друго трябваше да направя? Да го завлека до хотела си и да кажа на портиера, че „приятелят ми” леко е препил тази вечер?

— Сидни, — каза момичето внимателно. — Казвам се Сидни. Аз съм Алхимикът назначен тук.

— Какво?

Тя въздъхна отегчено и бях почти сигурна, че е подбелила очи.

— Разбира се. Това вече обяснява всичко.

— Не, всъщност не, — отвърнах, най-сетне възвръщайки самообладанието си. — Всъщност смятам, че точно ти си тази, която трябва да обясни доста неща.

— Я виж ти, какво поведение. Да не би да си някакъв тест, който трябва да премина? О, човече, това трябва да е истината!

Сега вече започвах да се ядосвам. Не обичах да тъна в недоумение. И определено не обичах да бъда преследвана от човек, за когото убиването на стригои беше нещо лошо.

— Виж, не знам коя си и откъде знаеш всичко това, но няма просто да си вися тук и да.

Гаденето ме завладя и аз се напрегнах, а ръката ми мигновено се стрелна към джоба на палтото, в което държах един сребърен кол. Сидни все още бе залепила това отегчено изражение на лицето си, но поне сега изглеждаше и объркана от промяната в мен. Беше наблюдателна, това щях да призная.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Ще имаш още едно тяло, с което да се разправяш, — отговорих, точно когато стригоят я атакува.

Глава 2